Обичана

 На теб, Севил, с надеждата, че си щастлива

Севил живее в Германия. Не зная къде точно. Дори не зная дали си е купила мечтания малък апартамент на последния етаж на жилищна сграда, обрасла с бръшлян. Всъщност не зная дали такава съществува. Със сигурност обаче Севил се намира някъде, където има McDonald’s, парк и свобода да живееш не по религиозните, а по човешките норми. В последния получен от нея имейл, лаконично бе написала: “Денонощно правя бургери и пържа картофи, но поне никой не ме съди, че не покривам главата си. През малкото свободно време се разхождам в парка. Там има езерце с лебеди. Понякога се чувствам като в картина на Моне (наскоро разбрах, че освен художника Моне имало и Мане). Както знаеш никога не съм се интересувала от изкуство. Според моята религия изкуството е Бог.”

Севил замина преди пет години, обещавайки ми “да не се забравяме”. Това, разбира се, не се случи – някак искайки да вярваме, че пътят няма да изтрие спомена за другата, споменът неизбежно се поизтри, залиня, пожълтя. Преди да се качи в автобуса, заминавайки за онова далечно “някъде в Германия”, Севил ми подари цветен турски шал, купен от някой от многобройните живописни инстанбулски пазари. Шалът все още виси окачен на тоалетката в спалнята ми. Понякога, когато се гримирам, се опитвам да си представя очите на Севил и лицето й, полускрито зад ефирната материя. Като децата играехме на “ханъми”, а Севил ме учеше как да обвивам косата си и да покривам лицето си. Тогава ми се струваше екзотична игра, но само след няколко години разбрах, че тя има висока цена.

Севил е българска туркиня. Самото съчетание “българска туркиня” звучи несъвместимо, но е истинско. Как иначе бихме могли да наречем всички онези момичета и момчета от турски произход, които живеят в България, говорят и пишат на български и празнуват Коледа и Великден?

Севил бе странна смес от всичко българско и турско, възпитано в нея през годините от родители, роднини, приятели и колеги в Софийски университет. Севи, както я наричаха българските й колежки, следваше “Химия” и имаше приятел–българин. Двамата често обикаляха купоните, но в петъчните вечери тя оставаше в стаята си за час-два, за да се помоли на своя бог. Севил не ядеше свинско, но умееше да готви най-вкусните пълнени чушки с ориз, които някога съм опитвала. Благодарение на нея успях да се науча да правя турско кафе и странни за моя вкус сладки с джинджифил. Прослушах и турска музика, която и до днес ми се струва екзотична и красива, а и няма нищо общо с българската чалга, по-скоро е етно музика.

Севил е туркиня, възпитана да вярва в бог, наречен Аллах.

Аз съм българка и познавам единствено религията на моите родители – християнството.

Основната разлика между мен и Севил бе вярата. И двете носехме дънки и тениски. И двете използвахме шампоан “Лореал”. И двете боядисвахме косите си.

В София Севил рядко покриваше главата си с кърпа, но това бе задължителен ритуал в родното й село. Старите традиции и новият й начин на живот като студентка се бяха преплели в кръг от противоположности. Севил спазваше постите преди големите мюсюлмански празници, покриваше главата си, когато решеше, молеше се в петък вечер, но и пиеше водка с портокалов сок (любимото й питие) и танцуваше по цяла нощ в дискотеките и по купоните в студентските общежития.

Религиозните принципи за Севил обаче бяха дълг и отговорност към близките й. Заради спазването на тези наложени от религията догми, Севил завинаги напусна близките си и прекрати обучението си в България.

Когато родителите й узнали за връзката й с българско момче, те били “крайно огорчени и разстроени” (по думите на Севил). Това бил краят на дългогодишните им надежди да “задомят” единствената си дъщеря за избран от тях жених. Подходящият жених вече бил на линия-мъж на около 40 години, но със собствена къща и кола, който само чакал “избраницата” да завърши обучението си. Родителите на Севил му гарантирали, че дъщеря им е “чиста”, умна, хубава и работна. След признанието на Севил, обаче, за всички станало ясно, че тя е загубила “най-ценното”, което може да даде на един мъж. Ограничените им представи за това кое е добро и кое – лошо, поставили Севил пред неизбежна ситуация – или да замине за Турция при далечни роднини и да живее там, или сама да търси щастието си, където сметне за добре. След дълги скандали, обиди и викове, “те” избрали да я отлъчат от семейството. Двамата й братя мълчаливо се съгласили с родителите им.

За съжаление в мюсюлманските традиция жената все още е разменна монета, която няма право да живее свободно живота си. Тя бива продавана, заменяна или изгонвана… Някои по-напредничави мюсюлманки успяват да върнат девствеността си чрез операция или да си извоюват известна независимост след брака. Единственото независимо нещо, което Севил предприе, бе нейното решение да учи в столицата и да печели сама парите си чрез работа като сервитьорка. Другото важно решение бе заминаването й в Германия. За нея нямаше друг път. Скоро след нея замина и приятелят й. Може би и сега са заедно.

Днес Севил би трябвало да е на 25 години. Надявам се, че името й е оправдало очакванията на родителите й и тя е щастлива и обичана. Някъде там. Където религията не повелява родителите да се откажат от детето си, защото е “съгрешило”. Или греша?

*Името Севил в превод от турски означава “обичана”

Латерната на щастието: Барселона

Това е една история за щастието, което се случва без думи. Непредсказуемото щастие, което те среща по улиците на Барселона. „Ела с мен“, казва ти, и те води из тесните улички на миналото. С него пресичаш широките булеварди на настоящето, а после се разминавате някъде зад ъгъла. То, щастието, има свои цветове. Тук те са два – яркочервено и слънчевожълто. Преплетени в едно, те са символът на испанската провинция Каталуня. И на нейното сърце – Барселона.

LAS RAMBLAS

Настаняваме се в хостел „на пъпа на града“ – най-известната барселонска улица Las Ramblas. Хостелът носи характерното име Picasso и се намира в самия й край, което обяснява и по-ниската цена на стаята. Оставаме доволни от обстановката и вежливата му съдържателка – възрастна жена, която говори само испански. Въпреки че се чувстваме като в Lost in translation, не съжаляваме за избора. Цените са прилични, чистотата е на ниво, а стаята дори има малка тераса с изглед към Las Ramblas – улицата, която никога не спи.

Las Ramblas е дълга около километър и половина и е денонощно оживена (с изключение на ранните сутрешни часове, когато можете да срещнете единствено млади хора, връщащи се от парти, или пияни бездомници, които ще ви говорят нещо неразбираемо на испано-английски).

Името й означава „разходка“. И наистина разходката по нея е незабравимо преживяване и безплатна атракция. По цялата дължина на улицата са разположени магазинчета, в които се продават сувенири, вестници, цветя или… всякакви видове дребни домашни любимци – рибки, игуани, канарчета, бели мишки, хамстери и морски свинчета. Това е раят за децата, а често – и за техните родители.

Разхождайки се по Las Ramblas няма как да не обърнете внимание на величествените сгради от двете й страни. Голяма част от тях са хотели или хостели, които предлагат стаи на доста по-високи цени от тези в Picasso. Изгледът от терасите им обаче е великолепен, стига да помните, че тук не се спи! Las Ramblas стихва към 5-6 сутринта, за да се събуди отново само след няколко часа – към 10.

На тази неповторима улица се намира и Градската опера (Gran Teatre del Liceu), а точно пред нея е спирката на метрото, която също носи името Liceu. Ако искате да сверите часовника си, минете покрай театъра Poliorama, в чиято фасада е вграден първият градски часовник на Барселона. Той ще ви напомни колко бързо лети времето тук и колко много неща тепърва предстои да видите. Затова побързайте!

Местният пазар (La Bouqeria) също е разположен в непосредствена близост до Las Ramblas. Изобилието от ядки, плодове, зеленчуци, фрешове, меса и морски деликатеси трудно може да бъде описано с думи. La Bouqeria е синоним на изобилието. Вавилон на храната. Търговците шумно предлагат стоката си, а туристите снимат с фотоапаратите си или опитват екзотичните плодове, съблазнително изложени на претрупаните сергии. Острата миризма на риба се смесва с аромата на прясно изцедени сокове; топлият дъх на току-що опечен хляб се разтваря в парата на паелята, извадена от фурната на някое от автентичните заведения на открито. Това е един съвсем различен свят, който не бива да пропускате. Гмурнете се в него с отворени очи и задължително – на гладен стомах!

В самото начало на Las Ramblas в посока към площад „Каталуня“ се намира една невзрачна на пръв поглед чешма. Поверието обаче гласи, че който пие от нея, ще се върне в Барселона. Затварямe очи, отпивамe от топлата и… неприятна на вкус вода, и си пожелавамe отново да се върнeм в най-слънчевия град на Испания.

Продължавайки все напред, преминаваме покрай емблематичното за Барселона кафе „Цюрих“, за да седнем на някоя от многобройните пейки край площад „Каталуня“. За него казват, че е пресечна точка на миналото и настоящето, на новия и на стария град. Обичайна гледка тук са гълъбите и минувачите, които ги хранят, както и групичките младежи, седнали на зелената трева около площада. В Барселона ограничения сякаш няма. Бъди какъвто си.

ГАУДИ

От „Площад де Каталуня“ поемаме по Passaig de Gracia – широка улица с множество магазини и заведения. Продължавайки по нея достигаме до основната си цел – сградите на Антонио Гауди. Произведенията на модернистичното каталунско изкуство – къщите, са истински архитектурни шедьоври. Най-забележителни измежду тях са Casa Batllo и La Pedrera. С извитите си и причудливи форми, с цветните си мозайки и с оригиналните си орнаменти приличат на нереални, приказни замъци. Casa Mila, или La Pedrera, както по-често я наричат, е една от най-впечатляващите къщи, проектирани от Гауди. Представлява осеметажен блок, който няма никакви прави линии, сякаш морските вълни са нагънали цялата повърхност на къщата. Заслужава си да видите покрива на La Pedrera, където Гауди поставя твърде странни комини – напомнят на войници, бранещи дома от злите стихии. Оттам получили и названието си espantabruixes или тези, които плашат вещиците.

Без гения на Гауди архитектурният облик на Барселона не би бил така разнообразен, неповторим, запомнящ се… По ирония на съдбата обаче Антонио Гауди умира на 73-годишна възраст, блъснат от трамвай на улицата, забравен от съгражданите си, но не и от историята.

Негово дело е и паркът Guell, където ежедневно се струпват стотици хора. Първоначалната идея е била това да се превърне в жилищен комплекс от луксозни къщи, но в крайна сметка само две от тях са построени и проектът пропада. Днес паркът е общински и достъпен за всеки желаещ. Гледката от върха, където се намира прословутата извита пейка, открива пред очите ни целия град. В парка Guell може да посетите и музея на Гауди.

Няма как да пропуснем и „най-горещата“ туристическа точка в Барселона – La Sagrada Familia. Катедралата е последното дело на Гауди, което той така и не успява да завърши. Днес изграждането й продължава – но не съвсем по проектите на великия архитект, което е и причината за противоречивите мнения относно завършването й. За да разгледате катедралата отблизо, ще трябва да платите 10 евро вход. В него е включена и разходка до парка Guell. Ако не ви е страх, можете да се качите и до самия връх на катедралата – пеша или с асансьор. В двора на La Sagrada Familiа се намира и бараката, в която е живял и творил Гауди през последните 10 години от живота си, неотлъчно свързан с последното си творение.

BARRI GOTIC

За да откриете за себе си Барселона, просто й се отдайте напълно. Свийте в някоя уличка и смело изгубете посоката, за да усетите магията на града и да намерите своето щастие в него. Много подходящ за това е готическият квартал (Barri Gotic) в старата част на града. Всъщност кварталът е съвсем близо до Las Ramblas и в него няма как да се изгубиш. Но има какво да откриеш. Тук къщите са съвсем близо една до друга. Терасите им са малки, украсени с цветни саксии. В приземните етажи са отворили врати бистра, кафенета, барове, магазинчета за сувенири или ръчно изработени бижута.

В Готическия квартал можете да разгледате и сградата на градската управа на Барселона. Впечатляваща е и готическата катедрала. Свещите, които си купувамe, са тъмночервени и големи колкото декоративните свещи в България. Няма икони, а каменни изображения на светците, на Дева Мария и на Христос. Светецът, закрилник на Каталуня, е св. Георги и затова пред статуята му има най-много свещи и живи цветя. Дълго стоим пред градината в средата на катедралата. Сякаш сме открили изгубения рай – в езерото плуват златни рибки, а по повърхността тържествено се разхождат бели гъски. Портокалови дръвчета са обагрили градината в оранжево. На излизане от готическата катедрала дочуваме мелодия от непознат инструмент. Някой свири на съседната улица. Мисля, че е латерна. Латерната на щастието.

Практична информация За да си запазите стая на добра цена в Барселона, отидете на www.booking.com/Barcelona. <http://www.booking.com/Barcelona. ????>Цените са около 40 до 70 евро на вечер за единична/двойна стая.Повече за Гауди можете да научите на <www.gaudidesigner.com>Опитайте традиционната испанска паеля, но не рискувайте да си я поръчате в някое от безбройните бистра на Las Ramblas. Ще останете разочаровани от обикновеното ризото, което ще ви поднесат. И все пак, ако искате да вечеряте в тиха и приятна обстановка, изберете NURIA. (намира се в самото начало на Las Ramblas). Цените са малко по-високи, но пък качеството на храната е на ниво. Голям избор на морски деликатеси и риба, паеля, селекция от качествени вина.Веригите Subway, McDonalds и Burger King са навсякъде и са денонощно отворени. Българското „Happy“ също има ресторант недалеч от „Плаца де Каталуня“. За разнообразие можете да опитате храната в испанската верига за бързо хранене „Pans and company“.Испанците обикновено вечерят към 21.30-22 часа, затова не се учудвайте ако към 19-20 ч. ресторантът все още е празен. След вечеря е време за питие – сангрия, бира или по-твърд алкохол в баровете и бистрата на града.

Една разходка до Истанбул

*Това е една (малко) стара история, която исках да си припомня отново…
Летището бе обвито в мъгла – тежка, сива, грозно настръхнала. В началото на декември, последния месец от изтичащата година, пътуването със самолет бе неочаквано събитие за мен. Дестинацията, за която получих своя предколеден подарък-билет, бе Виена. Докато седях на терминала и наблюдавах множеството от изнервени пътници, които нервно сновяха наоколо или също като мен кротко чакаха повикване за самолета си, аз потъвах в мечти и планове за предстоящата почивка в една от най-привлекателните люлки на културата в “добрата стара Европа”. Мислено вече вървях по непознатите за мен улици на Виена, разглеждах коледния базар, купувах ненужни подаръци за близките си и пиех топло какао в някое от безбройните кафенета на града.
“Ех, Пратер, Пратер…” – за съжаление аз не те видях…
В този ден съвсем не ми бе писано да полетя със самолет. Всъщност стигнах едва до чекирането на багажа и почаках още половин час, докато любезно ми бе съобщено, че полетът ми е отменен. Мечтите ми за празнично пазаруване по виенски се изпариха толкова бързо, че останала без тях, се почувствах самотна и тъжна. Не можех да се върна в София, защото въпреки, че не бях излетяла в действителност, в съзнанието си вече пътувах…Нанякъде.
Спаси ме един случаен бус, който спря пред летището в мига, когато излизах, нарамила сака си, навела глава и повлякла се нещастно обратно към скуката на града. Стресна ме клаксонът на автобуса и когато вдигнах очи към него, видях бяла табелка с надпис “ София – Истанбул”. Ура! Ето го моят рицар на бял кон ! Без колебание се качих, метнах сака на свободното място до мен и доволно се отпуснах на седалката.
Истанбул… Градът, за който бях чувала легенди…Градът, който искрено мечтаех да видя, но така и не намерих повод да тръгна към него… Градът, който носеше очарование само при споменаването на името му – И-стан-бул…Озовах се в града призори. От гарата побързах да си взема такси и упътих шофьора да ме закара до Таксим. Знаех от приятели, че това е най-европейската част на града и смятах да я открия за себе си.
Таксито ме стовари да малък семеен хотел, който изглеждаше съвсем прилично и срещу умерена сума евро, успях да се настаня. Въпреки нетърпението си да разгледам поне тази част на Истанбул, изчаках слънцето да изгрее напълно и да чуя първите шумни възгласи на продавачите, чираците и калфите, които отваряха закусвалните, магазинчетата, ресторантите.The story begins…Бавно се спускам към площад “Таксим”. Минавам по булевард Истиклял ( Istiklal Caddesi), който е една от главните улици в тази част на града. От двете ми страни се издигат красиви цветни сгради на по няколко етажа, побрали в себе си цялото разнообразие от магазинчета за сладкиши, ресторанти с традиционна турска кухня, витрини на маркови магазини, кафенета, кебапчийници…и какво ли още не…Тук всичко е смес от най-разнообразни и несъчетаеми неща, които придават на “Истиклял” екзотичен и уникален вид. Така е и в цял Истанбул. Прилича на туптящо сърце, което никога не спира своя ритъм.Той е символ на живота с всички негови контрасти, със своите добри и лоши страни, но постоянно оживен, постоянно шумен, постоянно цветен, красив, магнетичен…Едва ли има една-единствена дума, с която може да се опише Истанбул.
Магнит.
Магия.
Очарование.
История,
Минало.
Настояще.
Кръстопът.
Едно.
Цяло.
От
Минало
И
Настояще.
Миналото и настоящето се преплетени в самото сърце на Истанбул, в лабиринта от стръмни улички, които сякаш нямат край, съединяват се, извиват се, преплитат се и те водят нанякъде.
Попивам с очи отварящите врати турски дюкянчета и закусвални, от които се носи примамливият аромат на прясно изпечени банички, бюреци и всевъзможни видове “симиди”. Отвсякъде ме подканят с любезното “Байрум!” (“Заповядайте!”).Избирам една от закусвалните с излъскана до блясък витрина, зад която се крие сякаш цялото разнообразие на традиционни турски баници и баклави. Поръчвам си порция “су бюрек”, който е нещо като кръгла баница от юфка и сирене. Явно ми се услажда, защото си поръчвам и втора порция плюс “бонус от заведението” – порция сладка баница, поръсена с пудра захар и чаша от традиционния за Турция чай. Оказва се, че управителят на малката “баничарница” е забелязал, че съм от вида “нов турист” и проявява типичната за Истанбул любезност към посетителите. Внимателното отношение към клиента е закон в Истанбул. Нещо, което рядко можем да срещнем в България.
След вкусната (и тежка  ) закуска продължавам разходката си по “Истиклял”. Впечатлява ме изобилието от стоки и храни, изложени зад витрини, лъснато до блясък. Явно чистотата е другият приоритет на турците, който би могъл да ни послужи за пример. Храната тук се приготвя буквално пред очите на туристите и местните жители. Процесът на готвене прилича на свещенодействие, в което готвачите, облечени в еднакви “униформи”, създават своите кулинарни шедьоври – гювеч, месни гозби, пилаф, пълнени патладжани, сиропирани сладкиши, сладолед…
Междувременно, загледана в примамливите витрини, съм успяла да попадна в тълпата, превзела “Истиклял”. Множество от хора преминава покрай мен – дочувам не само турска реч, но и френска, английска. Освен забързаните турци, отиващи на работа и спокойно пазаруващите забулени “ханъми”, срещам и туристи като мен, дошли да се порадват на няколко почивни слънчеви дни.
Поглъщам с очи разнообразието на главната улица и търся онези нейни символи, които ще запазя в съзнанието си като скъпи спомени. Ето, малкият червен трамвай, който с трясък преминава покрай мен; количките за симиди и гевреци, всяка от които има свой собствен номер и шумно рекламиращ стоката си продавач; големите закусвални на веригата “Симид Сарай”; скътаните в разклоненията на главната улица ресторантчета с традиционна турска кухня; изобилието от магазини за сладкиши, подправки, ядки, шалове и сувенири; уличните музиканти и продавачите на “маркови” парфюми, часовници, цигари и шоколад… Един от нестандартните символи на района около площад “Таксим” е и странният възрастен мъж с брада, облечен в униформа с множество закачени по нея медали, държащ в ръката си огромна броеница и разхождащ се безцелно по “Истиклял” по всяко време на денонощието.
В неизбродимите разклонения на “Истиклял Кадеси” са скрити безброй заведения, кафенета, клубове и ресторанти. Всички те обаче впечатляват посетителя с оригиналния си дизайнерски облик, с цялостния си creative – интериор. Всяко място тук е различно. Изборът е толкова голям, че може да задоволи всеки каприз на ненаситния за развлечения турист.
Музиката е част от атмосферата на артистичния квартал около “Таксим”. Тук тя никога не спира – мелодиите, предимно турски, звучат от всеки ъгъл. Докато разглеждам книгите в малката книжарница “Робинзон Крузо”, в която наистина се чувствам като корабокрушенец на остров от книги, около мен “Истиклял” се променя. Привечер тук се струпва сякаш цялата модерна младеж на Истанбул. Влюбени двойки се разхождат, хванати за ръка; близо до площад “Таксим” и паметника на “бащата” на европейска Турция Ататюрк група момчета пият бира; няколко момичета с вид на пънк-диви чакат някого, нетърпеливо пушейки цигари…Нощта на “Истиклял” е съвсем различна. Ако денят тук е обвит в бял воал, то нощта е лишена от задръжки, религиозни догми и традиционни норми на поведение. Заведенията се препълнени, усмихнати хора разговарят помежду си, пият бяло вино или бира, пушат наргиле и потъват в облаци от ароматен тютюнев дим. Жените изглеждат красиви, облечени са като европейки – носят дънки, рокли или дълги поли. Излъчват спокойствието на Изтока и енергията на Запада. Дискотеките и клубовете са отворени за всички до сутринта. Един от най-известните клубове е Babylon (“Вавилон”), атрактивно място за любителите на джаза и рока.
Младите хора на Истанбул обаче сякаш предпочитат да се разходят по “Истиклял”, след което да седнат за по питие на някое от многобройните заведения, да хапнат сладолед или да отидат на кино… Разговорите не секват, а кварталът заспива едва призори, притихнал в очакването на следващия ден.
Прибирайки се към стаята си в хотела, заситила среднощния си глад с истанбулски дюнер (чийто вкус значително превъзхожда този на дюнерите в София), осъзнавам, че моето случайно приключение тепърва започва. На следващия ден ми предстои обиколка из пазарите на града, посещение в Синята джамия и разходка по моста до Златния рог, където Босфорът тихо напява някоя от многото мелодии на Истанбул.*Съзнавам, че едва ли съм успяла да предам с думи това, което в действителност представлява този град, разположен между два свята – Изтока и Запада. Инстанбул не може да бъде описан в един текст. Дори и в цяла книга. Орхан Памук (един от любимите ми автори в момента) посвети на Истанбул своя последен роман, който носи същото име. Препоръчвам го на всеки, който иска да усети поне малка част от магията, наречена Истанбул. И да я разбере…

Ja Sei Estrellas

Последните думи, с които затвори вратата, бяха: “Мило, не ме чакай. Ще закъснея.” До скоро. До утре. До деня, който ще ни раздели.

Бобо и Ани са заедно от осем години. Ани обича да пие кафето си с приятелки и да готви. Прави чудесна домашна торта с бисквити, цели орехи и сладко от вишни. Бобо изяжда поне по две парчета, след което винаги му става тежко, но той обича уютната атмосфера и блаженото изтягане на светлозеления диван пред кътчето за домашно кино.

От две седмици Бобо обикаля заведенията. Всяка вечер излиза с компания или сам, но не и с Ани. Оглежда се в кубчетата лед, с които отброява поредното питие. Обикновено пие водка, чиста, pure като очите на Ани в деня, когато я видя за пръв път, gentle като мекотата на ръката й, когато я докосна за пръв път. Ако можеше да бъде и единствен. Тогава би останал в съзнанието му завинаги и той не би поискал нищо повече от това. От мига на онази първа споделена влюбеност, на вълнението от неизживяното, на всичко онова, което предстои. Притесняваше се от присъствието й. Някога. Когато танцуваха в онази дискотека на плажа, а той я настъпи безброй пъти. Или вечерта, която прекараха в един бар на открито, под ярките летни звезди и шума на идващите и отминаващите вълни. Ани танцуваше боса по пясъка, а дългите й тъмни коси го оплитаха в мрежа от желание и страст. Ароматът на парфюма й достигаше до него, мъчеше го, гореше кожата му с малките си капчици удоволствие.

Любовта е прилив и отлив. Съединяване и отдалечаване. Споделеност и заличеност. Морската вода отмива белезите. Любовта идва и отминава, но белезите оставят тънки и белезникави резки в сърцето.

Бяха влюбени. Държаха се за ръце. Не спираха да се докосват. Не си задаваха въпроси. Не се съмняваха нито един в друг, нито в чувствата си. Най-големият враг на влюбването е съмнението.
“Тя е прекрасна, прекрасна, прекрасна…” не спираше да си мисли Бобо. Тя го омайваше и привличаше, тя го влудяваше и обичаше, тя бе единствената жена, раждала се изобщо, тя бе ябълката на греха, така сладка и свежа, така желана и недостъпна. Не спираше да мисли и да говори за нея: “Усмивката на Ани…Никога не съм виждал такава усмивка, пич, тя е страхотна!” ; “Ани има най-дългите и красиви тъмни коси. Тате, тя е великолепна, тя е жената за мен.” ; “Маме, само да я видиш! Ще я харесаш, сигурен съм. Тя е толкова красива и забавна, и мила, и добра…”
Ани бе идеална. Както и взаимната им, споделена, неочаквана, спонтанна, луда, бавна като танго, бърза като салса любов.

- Kак си, братле? – потупа го по рамото един от приятелите, които попадаха в графата „близки“. Тъкмо отпиваше от третата си за вечерта водка.

- Обикалям заведенията. Ако това е смисълът на живота, то аз съм най-щастливият човек на земята. – усмихна му се иронично Бобо и вдигна „наздравица“.

- Абе ти да не си се скарал с Ани? – веднага надуши другият.- Хич да не ти пука, човече! Жени – много, а ти си един. – някак философски заключи ‘приятелят“ и Бобо побърза да се съгласи с него и отново да вдигнат чашите за многото жени на този свят.

От дансинга им се усмихваха две сладки мадами. Сега или никога, казаха си и двамата…

Бобо е от типа „симпатяга“ и малко повече.“Симпатяга“ като приятел. „Малко повече“ като мъж, който неизбежно и навсякъде привлича погледите на жените. Светли очи и тъмна коса. Има и „вълчи секси поглед“ според повечето приятелки на Ани. Понякога е сваляч. Понякога е добър приятел. А откакто е с Ани е влюбен мъж.

Къщичките на любовта.
Първата : споделеност.
Сини стени и светещи нощем звезди. От онези, с неопределения цвят, които децата обичат да лепят по стените или тавана на стаите си. Когато се събудиш, можеш да лежиш по гръб и да ги наблюдаваш с часове. Времето е спряло, защото минутите съществуват само през деня. Те се раждат с изгрева на слънцето, но губят стойността си през нощта. Нощем времето има различно измерение.
В тази първа “къщичка” Бобо и Ани откриха какво означава да си влюбен. То е нощем да се будиш от потребността да усетиш другия, да го погалиш, да се увериш, че е до теб, да вдъхнеш аромата на кожата му, да пресечеш с дъх линията на съмнението и да прошепнеш : “Обичам те!”.
Да пренебрегнеш себе си е най-чистата форма на обич.

Къщичка две: тухлена и малка.
Двамата са я строили постепенно, добавяйки по една или по няколко тухли. Струвало им е усилия и компромиси. Понякога са се обезверявали. Понякога са седяли на стълбите пред къщата и са се питали:“Докога?” Понякога им се е искало да счупят тази малка кукленска къщичка със зелена градина отпред. Прекалено сладникава за общия им вкус, въпреки че на прозорците все още им липсват завеси. Спорят за това какви завеси да купят. Може би оранжеви. Но в никакъв случай розови. Или бели.

Къщичка три: полупразен арт- дом.
Приглушена светлина, която създава близост. Tоплина. Най-красивата музика от непознатия диск, случайно открит сред подаръците от общите им познати. ”Primavera” и преливащият от чувство женски вокал. Възбудата се усеща във всеки детайл – в леката светлина от бамбуковата лампа в коридора, в тъмните прозорци на отсрещната сграда, в едва доловимото ухание на ванилия от косите на Ани, в болезнено-сладкото желание този дом да остане завинаги заключен за вас двамата. Всеки акорд е докосване. Всяка извивка на тъжния глас покрива като с воал нежната бяла кожа на Ани, а светлината танцува с причудливи оттенъци по стената.

Къщичка четири: прилича на светлозелена ябълка, сладка, но с лек кисел привкус, сочна и желана.
Тя се събужда и се усмихва, усмихва, докато светлината прелива от прозореца. Домът, огрян от слънчевите лъчи на лятната сутрин. Бразилска приказка. И двамата избират да слушат нещо като “Ja sei namorar”, докато правят свеж и креативен сутрешен секс. Дискът не спира да се върти. Сякаш целият останал свят е спрял да се движи. Мелодията се повтаря отново и отново, следвайки техния ритъм, докато слънчевите лъчи галят сливащите се тела и проследяват възходящата линия на екстаз.

Къщичка пет: Леглото им е разделено на две.
Не разбраха как се случи. Кога точно си станаха чужди? Отдалечаването е следствие, но на какво? Амбициите на единия, стремежите на другия, егоизмът, непримиримостта, моментно-перманентната пасивност, припряното желание да вземеш всичко от живота…

Бобо пътува в жълто такси с надпис отпред: “Балъци не возим.” Това означава ли, че един мъж на 29 години, с приятна или по-скоро красива външност, женен, без деца, без любовници, без кучета, без котки, но с една златна рибка в квадратен аквариум, не е балък? Бобо е объркан. Бобо е сам от две седмици. И не се казва така. Името му е Борислав. По данните в личната му карта всъщност е Борислав Нешев Борисов. Името не променя самоличността, но Борислав е сериозен човек. Бобо е човек на купона.
В таксито е задушно, а шофьорът пуши. Тежкият аромат на цигарата “Victory Ultra” е колкото дразнещ, толкова и привлекателен. На Бобо му се припушва. Шофьорът подхваща разговор – за мечтите, за младостта, за наркотичната привързаност на днешното поколение към мобилните апарати, към компютрите, кафето, цигарите и шоколада. Философски отбелязва, че “то какво друго ни остава”. “Любовта” – мисли си Бобо. Премълчава. С по-възрастен човек не се спори, затова кима с глава, патриархален социализъм. Respect the Big Brother! За Сталину, за родину. Хайде – 4.80лв. за такси. За пет пресечки. Можеше и да повърви. Едно изречение не му дава мира : “Много бързате вие, младите. Все бързате ли, бързате, а той, животът, сам си върви.”
Избързаха ли те двамата с Ани? Изпревариха ли живота, или животът ги изпревари, подигравателно смигвайки им, докато се разминаваха?
Пресичаме ли на червено преди да дочакаме зелената светлина? Често. Толкова често, че все не успяваме да се настигнем.

Водката е петата власт. През тъмната част на денонощието тя е пълна господарка. Като съществително от женски род тя е коварна, подмолна, ласкаеща, властна, порочна под привидна непорочност, неразгадаема, добра, зла… След няколко водки ти се струва, че всички мадами като онези на дансинга, са твои. „Само още една и ще я забравя завинаги“ – мисли си Бобо. Поръчва, но водката сякаш горчи. Решава да смени заведението. След четвъртата чаша на гладно се чувства замаян и сълзлив. Погледът му премрежено бройка млади девойки със светли срязани дънки и полупрозрачни блузки. Предизвикателна, усмихната и секси младост. Да се приближи и да заговори тези симпатични пеперудки, калинки, малинки? Полигамни. Говорят само за мъже, мислят само за мъже, за фитнес , храна, дрехи и секс. Семпло. Стилно. Cool.

Ани умее да…умее всичко. Дори да му прости за четирите големи водки.
Изнизва се без никой да го забележи или да му обърне внимание.

Следват два бара, три клуба, четири дискотеки и едно Fashion-café, което се оказва затворено. Бобо стои пред тъмната му витрина, опитвайки да се огледа. Не е fashion. Уморен е и има оооогромни кръгове под очите. Изглежда точно на толкова, на колкото всъщност е.
- Хлапак. – чува се да казва гласно. Заформя се вътрешен монолог с изпитата водка
- Ти си пич, мой човек. Пич си – млад, хубав, строен, с пари (нищо че в момента нямаш и стотинка, след като черпи онези двете муфти, едрогърдестите мадами, с ягодово дайкири), мацките все още ти връзват (като на цъфнало дръвче мартеничка), в секса нямаш проблеми (защо ти се струва, че напоследък Ани е странно унила и далечна?)…Ти си пич, мой човек! Притежаваш целия свят и цялото количество неизпита водка на света, защото си господар на самия себе си. Или свой най-голям враг…
Илюзиите се подхранват от алкохола, наркотиците и любовта.

Входната врата е заключена. Мамка им на съседите от третия етаж, които си лягат в 10 и винаги предварително заключват тежката метална врата на входа. Мамка им на онези двамата, които живеят в старата сграда отсреща, нямат завеси и всяка сутрин в 6 правят най-красивия секс, който е виждал. Момичето е на около 16 години и когато слънцето огрява косите й, те искрят в оранжево-кестеняво, а на Бобо му се иска отново и отново да е на нейната възраст.
Ок, не му остава нищо друго освен да се прави на любящ и леко подпийнал Ромео, който вика своята Жулиета под балкона. Страшен срам! Добре поне, че няма кой да го види! Ризата му е раздърпана и с петна от червено вино с неизвестен произход. Вече има и бели петна в паметта. Крайно време е да се замисли какви, по дяволите, ги върши? Пет часа сутринта е. Ани спи. Бобо решава да не я буди. За щастие предвидливи хора (вероятно познаващи навиците на кварталните пияници или на вечно мърморещите старчета) са поставили две пейки пред входа. Бобо се отпуска бавно, съвсем бавно на едната от тях. Сваля мръсната риза и си прави възглавница. Ляга…Гледа звездите. Малко са. Успява да ги преброи. 18. Мисли за Ани. И отново, отново се вълнува, както в онази тяхна първа нощ, когато седяха на плажа и брояха звездите на лятното небе. Бяха си обещали, че ако ги преброят, любовта им ще бъде вечна. Не успяха. Спряха до 38, защото им доскуча.

Любовта не е вечна, не, не е; нито дълга, нито кратка, нито срочна, нито предсрочна. Любовта не е една. Тя има различни форми. Изразява се в думи, звуци, действия, преброени звезди. Побира се в четири съзвездия. Ани, Бобо, Ти и Аз.

Пясък и вода

Намерих писмото ти на пясъка. Бързах да го прочета, защото вълните изтриваха думите ти. Така и не ме срещнаха с теб. Ти винаги си бил като морето – неразгадаем, силен, истински свободен. Може би така те видях тогава. Може би това разбрах от теб. Истината е, че те обичах, повече отколкото ти би разбрал. Времето е като водата. Заличава всичко. Заличи и теб. Имаше много вълни след нашата.

“Разочарован съм.Не я видях.А как чаках този момент!Аз не закъснях, просто времето избърза.Всъщност тя има име, красиво като борчетата в снега или като вълните.Тичах, за да я настигна. ”GO,Forest, GO”. Ще я настигнеш, трябва да си е тръгнала по този път, другият е прекалено тъмен и стръмен, но тя е смела, изобщо не й пука, а може би това е признак на страх…Давай, ще я настигнеш, а тя ще те погледне учудено с онзи неин странен и хубав син поглед, ти ще я помолиш да изчака, докато си поемеш дъх. Настигни я!
Ето ме сам на спирката, гол до кръста, засмукал остатъците от първата ми за вечерта бира.Тека. Паля цигара.Чакам. Единственото нещо, което имам в себе си, е надеждата. И енергията да се прибера пеша.
Сега вървя и мисля за нея. Искам отново да ми се усмихне. Да видя очите й, фините й движения, сигналите, които неволно изпраща.Мечтая за утрешния ден, когато ще се паркирам на плажа в очакване на онова, което всъщност виждам, когато я гледам. То е вътре в нея,а тя дори не го осъзнава.Има енергия.Сила.Чар.Интелект.Искреност.Прекрасна усмивка.Тя е.”

 Ръцете ти са вплетени в моите. Усещам пулса ти – ускорен, жив, силен. Всеки миг заедно е парченце от пъзел, опитваш се да намериш точната част и все не успяваш. Не знаеш ли – тя е в мен? Един миг от нашето лято, моето, твоето, лято. Солен си, всяка част от теб. От морската вода е, полепнала по теб, знаеш ли, казвам ти, ревнувам те от водата, която обичаш толкова силно, а ти се смееш, смешно е, нали? Аз и ти. Пясък и вода. Виждал ли си ги заедно?
Отпивам от капките, които се стичат по теб. Искам да съм вътре, в някоя от тях, в теб, в мислите ти, във всичките ти предходни и сегашни бягства. Този миг от юли ни принадлежи, макар че не спирам да мисля за моите и твои „други“.Знам, че ги има. А теб те е страх, че и при мен е така, страх те е, че не си само ти. Игра, в която няма победители, защото всички вече са победени. Аз „друга „ли съм за теб? Бъдеща или предишна?

Като малко дете си – не можеш да останеш за дълго на брега. Доскучава ти. Имаш нужда от свобода. Разбирам те. За мен си отминаващ миг; усещам те, но не мога да те задържа. Безсмислено е, по-добре отново да обърна нашия общ пясъчен часовник. Идваш подобно на вълна, в началото ледено студена, а след отминаващите първи тръпки по тялото носиш удоволствие и топлина. Не мога да изляза от прегръдката на водата. Усещам солта по устните си, но не мога да спра. Целувам те много, много, или поне ми се иска да е така.Мигът с теб е приказен. Банално, знам. Клише от приказките, но този път го казвам аз. Ти мълчиш.Това ме притеснява, защото всъщност обичаш да говориш. Играя си с пясъка. И той е миг, а е вечен. Слушам шепота му. Гори пръстите ми. Защото всяка песъчинка е част от теб.

Смееш се, докато рисувам слънце на мокрия от вълните пясък.
- Прилича на охлюв. – отбелязваш.
Обичам мислите ти.
- Да, но е слънце.- упорито повтарям с пръст линиите.
Искам да оставя следа, нещо от мен в теб, дори когато всичко отмине. В един друг миг ти отново ще видиш моето слънце, тук , на пясъка, само ти и аз. Дали ще бъдеш с друга? Дали ще бъдеш сам? Дали следата ще бъде слънце или заличен от водата спомен? Ще ме усетиш ли в отразената от водната повърхност светлина? Ще видиш ли ръцете ми, играещи си с пясъка? Ще се усмихнеш ли на малкото момиче, което все още се бои от водата и стои на брега? Ще погледнеш ли в нейните очи, за да видиш мен?

Солен си. Вкусът на капките е различен, а аз опитвам всяка една от тях. Жадна съм, но не те моля, няма да те помоля за вода.Треперя, докато се вслушвам в шума на морето.Ти ми подари част от него, но аз загубих ненамерената втора половина. Само ти можеш да ме разбереш, но аз не пиша за теб.Ти не четеш. Не обичаш книгите, а само този миг от юли, когато съм до теб и се смеем, аз рисувам слънце, а после влизаме във водата, и ме целуваш, и е дълбоко, все по-дълбоко, и забравям, че не мога да плувам.
Обгръщам те като пясък, плъзгам се по кожата ти, галя те леко и те оставям. Научих се да бъда пясък. Защото ти винаги си бил вода.