Ja Sei Estrellas

Последните думи, с които затвори вратата, бяха: “Мило, не ме чакай. Ще закъснея.” До скоро. До утре. До деня, който ще ни раздели.

Бобо и Ани са заедно от осем години. Ани обича да пие кафето си с приятелки и да готви. Прави чудесна домашна торта с бисквити, цели орехи и сладко от вишни. Бобо изяжда поне по две парчета, след което винаги му става тежко, но той обича уютната атмосфера и блаженото изтягане на светлозеления диван пред кътчето за домашно кино.

От две седмици Бобо обикаля заведенията. Всяка вечер излиза с компания или сам, но не и с Ани. Оглежда се в кубчетата лед, с които отброява поредното питие. Обикновено пие водка, чиста, pure като очите на Ани в деня, когато я видя за пръв път, gentle като мекотата на ръката й, когато я докосна за пръв път. Ако можеше да бъде и единствен. Тогава би останал в съзнанието му завинаги и той не би поискал нищо повече от това. От мига на онази първа споделена влюбеност, на вълнението от неизживяното, на всичко онова, което предстои. Притесняваше се от присъствието й. Някога. Когато танцуваха в онази дискотека на плажа, а той я настъпи безброй пъти. Или вечерта, която прекараха в един бар на открито, под ярките летни звезди и шума на идващите и отминаващите вълни. Ани танцуваше боса по пясъка, а дългите й тъмни коси го оплитаха в мрежа от желание и страст. Ароматът на парфюма й достигаше до него, мъчеше го, гореше кожата му с малките си капчици удоволствие.

Любовта е прилив и отлив. Съединяване и отдалечаване. Споделеност и заличеност. Морската вода отмива белезите. Любовта идва и отминава, но белезите оставят тънки и белезникави резки в сърцето.

Бяха влюбени. Държаха се за ръце. Не спираха да се докосват. Не си задаваха въпроси. Не се съмняваха нито един в друг, нито в чувствата си. Най-големият враг на влюбването е съмнението.
“Тя е прекрасна, прекрасна, прекрасна…” не спираше да си мисли Бобо. Тя го омайваше и привличаше, тя го влудяваше и обичаше, тя бе единствената жена, раждала се изобщо, тя бе ябълката на греха, така сладка и свежа, така желана и недостъпна. Не спираше да мисли и да говори за нея: “Усмивката на Ани…Никога не съм виждал такава усмивка, пич, тя е страхотна!” ; “Ани има най-дългите и красиви тъмни коси. Тате, тя е великолепна, тя е жената за мен.” ; “Маме, само да я видиш! Ще я харесаш, сигурен съм. Тя е толкова красива и забавна, и мила, и добра…”
Ани бе идеална. Както и взаимната им, споделена, неочаквана, спонтанна, луда, бавна като танго, бърза като салса любов.

- Kак си, братле? – потупа го по рамото един от приятелите, които попадаха в графата „близки“. Тъкмо отпиваше от третата си за вечерта водка.

- Обикалям заведенията. Ако това е смисълът на живота, то аз съм най-щастливият човек на земята. – усмихна му се иронично Бобо и вдигна „наздравица“.

- Абе ти да не си се скарал с Ани? – веднага надуши другият.- Хич да не ти пука, човече! Жени – много, а ти си един. – някак философски заключи ‘приятелят“ и Бобо побърза да се съгласи с него и отново да вдигнат чашите за многото жени на този свят.

От дансинга им се усмихваха две сладки мадами. Сега или никога, казаха си и двамата…

Бобо е от типа „симпатяга“ и малко повече.“Симпатяга“ като приятел. „Малко повече“ като мъж, който неизбежно и навсякъде привлича погледите на жените. Светли очи и тъмна коса. Има и „вълчи секси поглед“ според повечето приятелки на Ани. Понякога е сваляч. Понякога е добър приятел. А откакто е с Ани е влюбен мъж.

Къщичките на любовта.
Първата : споделеност.
Сини стени и светещи нощем звезди. От онези, с неопределения цвят, които децата обичат да лепят по стените или тавана на стаите си. Когато се събудиш, можеш да лежиш по гръб и да ги наблюдаваш с часове. Времето е спряло, защото минутите съществуват само през деня. Те се раждат с изгрева на слънцето, но губят стойността си през нощта. Нощем времето има различно измерение.
В тази първа “къщичка” Бобо и Ани откриха какво означава да си влюбен. То е нощем да се будиш от потребността да усетиш другия, да го погалиш, да се увериш, че е до теб, да вдъхнеш аромата на кожата му, да пресечеш с дъх линията на съмнението и да прошепнеш : “Обичам те!”.
Да пренебрегнеш себе си е най-чистата форма на обич.

Къщичка две: тухлена и малка.
Двамата са я строили постепенно, добавяйки по една или по няколко тухли. Струвало им е усилия и компромиси. Понякога са се обезверявали. Понякога са седяли на стълбите пред къщата и са се питали:“Докога?” Понякога им се е искало да счупят тази малка кукленска къщичка със зелена градина отпред. Прекалено сладникава за общия им вкус, въпреки че на прозорците все още им липсват завеси. Спорят за това какви завеси да купят. Може би оранжеви. Но в никакъв случай розови. Или бели.

Къщичка три: полупразен арт- дом.
Приглушена светлина, която създава близост. Tоплина. Най-красивата музика от непознатия диск, случайно открит сред подаръците от общите им познати. ”Primavera” и преливащият от чувство женски вокал. Възбудата се усеща във всеки детайл – в леката светлина от бамбуковата лампа в коридора, в тъмните прозорци на отсрещната сграда, в едва доловимото ухание на ванилия от косите на Ани, в болезнено-сладкото желание този дом да остане завинаги заключен за вас двамата. Всеки акорд е докосване. Всяка извивка на тъжния глас покрива като с воал нежната бяла кожа на Ани, а светлината танцува с причудливи оттенъци по стената.

Къщичка четири: прилича на светлозелена ябълка, сладка, но с лек кисел привкус, сочна и желана.
Тя се събужда и се усмихва, усмихва, докато светлината прелива от прозореца. Домът, огрян от слънчевите лъчи на лятната сутрин. Бразилска приказка. И двамата избират да слушат нещо като “Ja sei namorar”, докато правят свеж и креативен сутрешен секс. Дискът не спира да се върти. Сякаш целият останал свят е спрял да се движи. Мелодията се повтаря отново и отново, следвайки техния ритъм, докато слънчевите лъчи галят сливащите се тела и проследяват възходящата линия на екстаз.

Къщичка пет: Леглото им е разделено на две.
Не разбраха как се случи. Кога точно си станаха чужди? Отдалечаването е следствие, но на какво? Амбициите на единия, стремежите на другия, егоизмът, непримиримостта, моментно-перманентната пасивност, припряното желание да вземеш всичко от живота…

Бобо пътува в жълто такси с надпис отпред: “Балъци не возим.” Това означава ли, че един мъж на 29 години, с приятна или по-скоро красива външност, женен, без деца, без любовници, без кучета, без котки, но с една златна рибка в квадратен аквариум, не е балък? Бобо е объркан. Бобо е сам от две седмици. И не се казва така. Името му е Борислав. По данните в личната му карта всъщност е Борислав Нешев Борисов. Името не променя самоличността, но Борислав е сериозен човек. Бобо е човек на купона.
В таксито е задушно, а шофьорът пуши. Тежкият аромат на цигарата “Victory Ultra” е колкото дразнещ, толкова и привлекателен. На Бобо му се припушва. Шофьорът подхваща разговор – за мечтите, за младостта, за наркотичната привързаност на днешното поколение към мобилните апарати, към компютрите, кафето, цигарите и шоколада. Философски отбелязва, че “то какво друго ни остава”. “Любовта” – мисли си Бобо. Премълчава. С по-възрастен човек не се спори, затова кима с глава, патриархален социализъм. Respect the Big Brother! За Сталину, за родину. Хайде – 4.80лв. за такси. За пет пресечки. Можеше и да повърви. Едно изречение не му дава мира : “Много бързате вие, младите. Все бързате ли, бързате, а той, животът, сам си върви.”
Избързаха ли те двамата с Ани? Изпревариха ли живота, или животът ги изпревари, подигравателно смигвайки им, докато се разминаваха?
Пресичаме ли на червено преди да дочакаме зелената светлина? Често. Толкова често, че все не успяваме да се настигнем.

Водката е петата власт. През тъмната част на денонощието тя е пълна господарка. Като съществително от женски род тя е коварна, подмолна, ласкаеща, властна, порочна под привидна непорочност, неразгадаема, добра, зла… След няколко водки ти се струва, че всички мадами като онези на дансинга, са твои. „Само още една и ще я забравя завинаги“ – мисли си Бобо. Поръчва, но водката сякаш горчи. Решава да смени заведението. След четвъртата чаша на гладно се чувства замаян и сълзлив. Погледът му премрежено бройка млади девойки със светли срязани дънки и полупрозрачни блузки. Предизвикателна, усмихната и секси младост. Да се приближи и да заговори тези симпатични пеперудки, калинки, малинки? Полигамни. Говорят само за мъже, мислят само за мъже, за фитнес , храна, дрехи и секс. Семпло. Стилно. Cool.

Ани умее да…умее всичко. Дори да му прости за четирите големи водки.
Изнизва се без никой да го забележи или да му обърне внимание.

Следват два бара, три клуба, четири дискотеки и едно Fashion-café, което се оказва затворено. Бобо стои пред тъмната му витрина, опитвайки да се огледа. Не е fashion. Уморен е и има оооогромни кръгове под очите. Изглежда точно на толкова, на колкото всъщност е.
- Хлапак. – чува се да казва гласно. Заформя се вътрешен монолог с изпитата водка
- Ти си пич, мой човек. Пич си – млад, хубав, строен, с пари (нищо че в момента нямаш и стотинка, след като черпи онези двете муфти, едрогърдестите мадами, с ягодово дайкири), мацките все още ти връзват (като на цъфнало дръвче мартеничка), в секса нямаш проблеми (защо ти се струва, че напоследък Ани е странно унила и далечна?)…Ти си пич, мой човек! Притежаваш целия свят и цялото количество неизпита водка на света, защото си господар на самия себе си. Или свой най-голям враг…
Илюзиите се подхранват от алкохола, наркотиците и любовта.

Входната врата е заключена. Мамка им на съседите от третия етаж, които си лягат в 10 и винаги предварително заключват тежката метална врата на входа. Мамка им на онези двамата, които живеят в старата сграда отсреща, нямат завеси и всяка сутрин в 6 правят най-красивия секс, който е виждал. Момичето е на около 16 години и когато слънцето огрява косите й, те искрят в оранжево-кестеняво, а на Бобо му се иска отново и отново да е на нейната възраст.
Ок, не му остава нищо друго освен да се прави на любящ и леко подпийнал Ромео, който вика своята Жулиета под балкона. Страшен срам! Добре поне, че няма кой да го види! Ризата му е раздърпана и с петна от червено вино с неизвестен произход. Вече има и бели петна в паметта. Крайно време е да се замисли какви, по дяволите, ги върши? Пет часа сутринта е. Ани спи. Бобо решава да не я буди. За щастие предвидливи хора (вероятно познаващи навиците на кварталните пияници или на вечно мърморещите старчета) са поставили две пейки пред входа. Бобо се отпуска бавно, съвсем бавно на едната от тях. Сваля мръсната риза и си прави възглавница. Ляга…Гледа звездите. Малко са. Успява да ги преброи. 18. Мисли за Ани. И отново, отново се вълнува, както в онази тяхна първа нощ, когато седяха на плажа и брояха звездите на лятното небе. Бяха си обещали, че ако ги преброят, любовта им ще бъде вечна. Не успяха. Спряха до 38, защото им доскуча.

Любовта не е вечна, не, не е; нито дълга, нито кратка, нито срочна, нито предсрочна. Любовта не е една. Тя има различни форми. Изразява се в думи, звуци, действия, преброени звезди. Побира се в четири съзвездия. Ани, Бобо, Ти и Аз.