Един европеец без националност

* Тази история публикувам, въпреки вътрешните си съмнения дали да го сторя. Това е тескт от репортажа ми за „Панорама“, излъчен на 09.11.2007г. Вярвам, че срещата с Грегор, бе повече от полезна за мен. Показа ми защо има смисъл да остана. В София. В България. Не изкорени съмненията ми, но ме накара да повярвам поне за малко, че промяна има. В самите нас. В това, че за мен има смисъл. Да остана. Повече за Грегор можете да прочетет (и да видите!) на www.gregorschatz.com. Enjoy!

P.S. Самият репортаж е на www.bnt.bg , архив на „Панорама“

Една стара немска поговорка гласи: „Градският въздух те прави свободен.“. В един глобален свят границите между градовете, народите, хората сякаш са без значение. Важна е свободата. Важно е да я извоюваш, казва Грегор Шац, и да не спираш да се бориш за нея.

Грегор е роден в Германия, израснал във Великобритания, живял в Китай, САЩ, Испания, Гърция, Румъния. Сега е тук, в България.Работи като графичен дизайнер, пише стихове, редактор е в списание за градската култура и начин на живот. Така ще е до деня, в който реши, че отново е време за път. Нанякъде. Към свободата.Към откритието. Към света.

Графичният дизайнер не се чувства гражданин на определена държава. Не е англичнин, нито германец,нито пък българин. За себе си казва, че е европеец – по дух, по корени, по съдба.

„Трудно е да изградиш идентичността си около идеята да бъдеш гражданин на света. Това е чудесна идея, но според мен е все още неизпълнима. Аз съм европеец, поне що се отнася до произхода и миналото ми. когато живеех в Китай и хората ме питаха откъде съм, винаги казвах, че съм от Европа. Вършеше работа!“

Грегор е „вдишал“ от свободата на много различни градове по света.Любимият? Ню йорк. Заради гражданите, които имат историята на Грегор. Там всеки е дошъл отнякъде, за да търси щастието или свободата си. И всеки сам твори съдбата си. В границите на града.

“ Всъщност градовете са произведения на изкуството, но изкуство, което не е само в сградите или в културните събития…По-скоро градовете са като случките. Те обединяват хората и разбира е, са съвкупност от множество поколения.“

За Грегор изборът на град е въпрос на усещане. „Човек трябва да живее там, където се чувства щастлив!“. Границите вече нямат значение.

„Градовете навсякъде по света станаха много по-обединени, развиха се бързо, така че националните граници вече не са толкова важни. По-важно е мястото, където живееш. Що се отнася до развитието на икономиката и търговията, светът наситина се превърна в глобален.“

Така открива София. Тук се чувства щастлив вече три години. Има свои любими места.Не се оплаква от задръстванията в града, защото ги приема за нормални. „Това е проблем на всеки голям град по света. Просто трябва да свикнете с него.“, казва Грегор. Не успява да свикне обаче с небрежното отношение на хората към околната среда.

„Мисля, че ще е добре, ако хората тук започнат да участват по-активно в грижата за домовете си и за градинките пред тях. Да започнат да се грижат за града, в който живеят. София има потенциал да бъде много красив град. Вече има известен напредък – възстановяват се отделни сгради например, и това е стъпка в правилната посока. Но не е достатъчно. Хората наистина трябва да участват в този поцес колективно.“

А хората са тези, които правят градовете. Според Грегор София е прекалено малък град, за да бъде космополитен. Но той е сигурен, че столицата ни се развива и върви напред. Към живот без граници.

„Единственото, което все още ви липсва, е малко повече отвореност към различните култури. Разбира се, София вече е един вълнуващ, шумен и развиващ се град, но ви липсва разнообразието между хората и това, което се случва в един град благодарение на него.“

Градът ни, между днес и утре. Преди границата бе само една. Тази на Студената война. Днес границите са много. Избираме ние.

„Хората тук са много емоционални, обичат да излизат, да се забавляват, общителни са. Имате красива природа, чудесно море, макар че не одобрявам строежите по Черноморието ви, но все пак имате възможности за спа-комплекси и туризъм.“

Според Грегор единственото, на което трябва да се научим, е да работим заедно за по-доброто глобално бъдеще на страната ни.

“ Основният проблем на българите е, че са индивидуалисти, нямат чувство за колективен труд и не умеят да работят добре в екип. Тъжно е, защото по този начин ощетявате себе си. Ако се научите да работите заедно и да си сътрудничите, това ще направи обществото ви по-щастливо и по-успяващо.“

Причините за тази „национална черта“ европеецът без националност открива в историята ни. Признава, че не е виждал другаде по света толкова разнолико общество.

„ Най-интересното нещо в България е, че в нея се усещат ароматите на много страни. Когато живеех в Тайван, забелязах, че хората са силно повлияни от Китай и САЩ, просто ззащото това са двете доминбиращи страни там. България обаче изглежда като огромен микс между Австрия, Великобритания, САЩ, Франция, Германия, списъкът сякаш е безкраен…И всичките тези влияния са се слели в българското общество…“

Може би заради това не се чувства чужденец в българия. София е неговият град на границата. Ако му омръзне – просто ще я пресече. Неговата житейска философия е проста : „Ако се чувстваш чужденец някъде, си свободен да си тръгнеш.“

„В живота има върхове и падения, независимо къде живееш. Сега съм щастлив. Вярвам, че тук, в София иамм много възможности и се надявам да допринеса за тяхното осъществяване.“

Грегор учи български. Има българско семейство. Мечтите му са свързани с България и с хората тук.

“ Не мога да казва много неща на български, говори малко, но още не емного добре, трябва да учи повече.“

Ще научи български. Грегор вече зане шест езика. Ако остане в България, синът му ще говори български по-добре от него. И ще познава само една граница – границата между дне с и утре.

Честит рожден ден!

Честит рожден ден, мило мое мече Да си много здрав през цялата година, все така умен, амбициозен и успяващ! Желая ти многоооо позитивна енергия, повече усмивки, пътувания, сбъднати мечти Прости ми проявите на егоизъм и моментите, в които поставям себе си над всичко и смятам, че винаги съм права… Благодаря ти за всичко, което си направил за мен!

От цялото си сърце ти желая една хубава, успешна и щастлива година!

* “ К сожалению, ден рождения, только раз в году…“ - ДНЕС!

Обичам те!

С дъх на диви ягоди

* В днешния мрачен неделен ден, в който сякаш няма какво да се случи , искам да си припомня отново пътуването си до Ковачевица. Едно място без време.

Усещането за безвремие в Ковачевица е пълно, докато жълтото такси ме оставя на прашния път пред кръчмата „Синият вир“, където, седнали на по чаша бира или кафе, местните хора ме оглеждат с любопитство и с едва спотаена усмивка. Съвсем не съм единственият турист, готвещ се да забие победоносно знамето си на някоя от планинските ливади, заобиколили селото, но за мен пътуването дотук е „бойно кръщение“. Ковачевица все повече се превръща в туристически магнит, привличащ чужденци и българи с неповторимата си красота на отминали времена,с усещането си за непристъпност, спокойствие и… вечност.

Село Ковачевица се намира на около 16 км от Гоце Делчев. Разположено е в поречието на река Канина, наречена още Кървавата река. Селото е сгушено в зелените ридове на Родопите и прилича на заспало дете в прегръдките на загрижената си майка. Планината е неразделна част от живота в Ковачевица, а често – основна прехрана на местните хора. Лятно време те не пропускат да наберат огромно количество гъби, диви ягоди, билки, които да продадат или консервират за зимата. А по тези места тя е снежнобяла, леденостудена и по думите на местните – „много люта“.

След настаняването ми в една от най-старите къщи (строена през 1784 г.), но обзаведена комфортно в съвременен стил, решавам, че не мога да губя и минута повече. Предвкусвам дългата разходка из

потайностите на малкото селце

и бързо слизам по извитите и стръмни стълби на моя временен дом. Още преди да срещна силните лъчи на слънцето, спирам за няколко минути, за да разгледам импровизирания килер до вратата на къщата. Какво ли няма сред вехториите, събрани вероятно при ремонта на дома. Газени лампи, железни ютии с пробито дъно, свещници, старо огледало и везани възглавнички… Чувствам се като Алиса, откриваща друго време и пространство. Мирисът на минало ми действа опияняващо. Иска ми се да разгледам всички кътчета на планинското село и да открия тайните му.

Успявам да разгледам централната част на селото за около половин час. Къщите са на няколко етажа, повечето от просторните тераси са окичени с красиви цветя, а покривите над тях са покрити с чудновати керемиди, които представляват тънки скални отломъци и са характерни за Ковачевица и малките села в околността. Уличките са тесни и стръмни, като слизането е значително по-забавно от изкачването, защото можеш да се спуснеш на бегом, като все пак се молиш да не си изкълчиш крака на големите камъни, осеяли пътя. Наред с автентичните къщи, някои от които са напълно или полуразрушени, в Ковачевица, както и на редица други места в България, активно се строи. Стремежът на българина към строене явно е неизкореним, както и маниакалното желание да огради имота си с висок и непристъпен зид. Новопостроените къщи следват традицията – имат няколко етажа, покривите са покрити със скални късове, а дворът задължително е голям и обвит с висока ограда. Някои от най-напредничавите строители са направили в двора си дори басейн, сложили са хамак и маса като за цяла кръчма, а пък други изграждат към дома си нов път. Естествено, той прилича повече на излъскана пътека и стига само до вратата на личната собственост. Иначе общият път, водещ към селото, е разбит и осеян с големи и малки дупки, но никой от строящите нови къщи не си мърда пръста, за да го поправи. Някак в противовес на историческата традиция всичко в селото да бъде изграждано със съвместни усилия.

Историята на Ковачевица

Възникването на селото е свързано с бягството на българи от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г., както и през 1656 г. Българите, които отказвали да приемат исляма, намирали убежище в непристъпните и високи части на Родопите. Вярва се, че турски крак не е пристъпвал в Ковачевица именно поради отдалеченото й местоположение. Това, разбира се, не е истина, но факт е, че в селото няма джамия. Църквата „Св. Никола“ в Ковачевица е построена през 1848 г., като камбанарията й е достроена през 1900 г. със средства от самите жители на селото. Килийното училище е било създадено още през 1820 г. в двора на църквата и децата от селото са се обучавали в него до 1854 г., когато е открито и първото светско училище в Ковачевица.

Отпивам вода от чешмата в двора на църквата и тя ми се струва сладка и чиста. Отдавна забравен вкус, който ме кара да пия още и още… Поемам нагоре по витата уличка и минавам покрай хотел с име „Мера според мера“. Едноименният български филм е сниман в Ковачевица, както и над 20 други филмови творби. Може би само изкуството е в състояние да запечата спомена за селото или да го отрази в неговата неразкрита красота. Аз не успявам да го сторя с фотоапарата си и разглеждайки проявените снимки след моето завръщане в София, установявам, че те бледнеят пред личните ми спомени за Ковачевица и Родопите.

Изкачвам един от хълмовете, оградили селото, за да го обхвана в неговата цялост и да му се полюбувам „отгоре“. Улавям с поглед полета на орел, реещ се в светлосиньото небе над Ковачевица – птицата прилича на вечен стожер над родопското кътче от рая. Селото е обгърнато от зеленина, а зад прихлупените каменни покриви се простира хоризонтът на планината. След нея има само небе.

На хълма над селото се намира и местното гробище – навъсено въпреки късните следобедни лъчи на юлското слънце и някак плашещо с шепота си за каменна вечност. На входа ме посреща оголено мъртво дърво с разкривени клони. Не мога да пропусна символиката му, та то сякаш стои като мъртвец

пред вратите на един друг свят

Разглеждам надгробните камъни и въпреки вината, която натрапчиво гложди някъде дълбоко в съзнанието ми, любопитството в мен надделява. Интересуват ме каменните плочи. Повечето нямат надписи, а са само парчета камък, вкопани в земята. И гробището на Ковачевица е като самото село – намира се нависоко и в него се преплитат минало и настояще.

Вечерта наближава, а аз, набрала снопче полски цветя, бавно се спускам по пътя към селото. Мечтая за студен душ и в този момент се радвам на възможностите на цивилизацията. В стаята, която наех, разполагам с душ, телевизор и огромно легло. До вратата има старо огледало със закачена на него везана кърпа, а стаята е пропита с дъх на смола и с аромат на диви ягоди, които, спретнати в малко букетче, украсяват стаята ми. Явно подарък от любезните собственици на къщата. Отбелязвам си наум да им благодаря на вечеря, когато ще се отбия в кръчмата, полегнала над стръмната улица, за да си поръчам супа от манатарки и палачинки със сладко от горски плодове за десерт. А след вечеря непременно ще поседна до разгорелия се в камината огън и ще гледам звездите, които само в Родопите са така ярки, близки и красиви. Единственото, за което ще ги помоля, е да ми разкажат легендата за вечната Ковачевица.