Нещата, които харесах във Виена :)

Това не е пътепис.

Не е история за културната столица на Европа.

Не и разказ, посветен на забележителностите на този вековен град. Аз не успях да ги опозная, но видях една наистина празнична Виена.
Това бе моето предколедно пътуване.Трудно изпълнимо. Чакаше ме една година. На 8-и декември 2006-а не успяхме да излетим, защото падна мъгла. В края на 2007-а обаче това пътуване се реализира, въпреки повторните ни опасения дали ще успеем да стигнем благополучно.

Виена ни посрещна с дъжд, но и с онзи празничен дух, който ни кара да обичаме зимните месеци. Когато навън е бяло и снежно, а елхата грее във всички цветове на дъгата. Студът е изрисувал по прозорците чудновати послания и ни разказва за ледената страна.
Някога вярвах, че тя съществува. Заради приказката на Андерсен – „Снежната кралица”. Виждах я в сънищата си и ми се искаше да полетя на шейната на тази студена и недостъпна повелителка на зимата – все напред и напред, към нейните непознати покои.
Обичам Коледата. Във Виена този празник е издигнат в култ. И не само там. В целия западен католически свят е така. Украсата на градовете им е толкова красива, че единствената дума, с която бих я описала, е „блясък”. Навсякъде греят светлинки, които приличат на звезди. От тях са направени най-различни фигури – лампи, свещи, подаръци, сърца и коледни играчки…
Това е първото нщо, което ме впечатли най-силно във Виена – украсата.
Простичко е някак, знам. Някаква си там украса! Така мислим тук, в България. Слагаме по няколко гирлянди и смятаме, че това е достатъчно. Коледната украса на София дори не е коледна – можем да я видим и през лятото, и през пролетта, и през есента… За по-лесно тя е целогодишна, през лятото – нелепа, а през зимата – толкова обикновена, че не успява да впечатли почти никого.
Във Виена обаче съвсем не е така. Никога преди не бях виждала град, който толкова много да ми заприлича на коледна елха. Целият блести – пищно, но и наистина празнично.
Тези няколко дни, прекарани извън София, ми се сториха съвсем кратки. В австрийската столица бе влажно и мрачно, а и малкото слънчеви лъчи, които пробиваха мрака, се скриваха съвсем рано – към четири следобед. Не спирах да се топля с греяно вино – ароматно, топло и носещо дъх на подправки. Продават го навсякъде по улиците на Виена. Хората често се спират на по чаша пунш или вино, за да си поговорят, да хапнат, да се посмеят. Изглеждат напълно завладяни от коледния дух. Пазаруват украси за домовете си в огромни количества. И могат да си позволят всичко. Стандартът е друг. Във Виена всичко ми се стори по-голямо – и красивите сгради, и улиците, и магазините, и книжарниците, и пазарите, и размерът на порциите в бирариите и ресторантите…
Любимото ми място – площадът пред катедралата „Св.Стефан”. Туристическо сборище, но и нещо повече от това. Катедралата наистина е впечатляваща и когато обърнеш поглед нагоре, към самия й връх, не можеш да не се върнеш назад във времето, към тъмното и непознато Средновековие. Не можеш да не се почудиш как ли е строена някога с усилията на много, много хора. Седнахме за кратко вътре, но само защото успяхме да издебнем минути без огромните тълпи туристи пред входа. Бе спокойно и красиво. С аромат на свещи и тамян, с онази характерна черковна миризма,която свързвам с празници като Коледа и Великден. Не обичам църквите, но в тази се почувствах добре. И естествено – се снимах пред нея за спомен.
„Нашмаркт” – пазарът за вкусотии. Харесаха ми бистрата, които събират шумни компании. Въпреки студа всеки може да седне на масите пред заведенията, защото за комфорта на клиентите има специални печки, които сгряват въздуха отпред. Тук са отворили врати ресторанти, които предлагат кухня от цял свят. Араби и турци точат ножовете за дюнерите и кебапите и подвикват на туристите, примамвайки ги към своите сергии. Целият „Нашмаркт” е побрал в себе си продукти, аромати и цветове от целия свят.
Посетихме го за пръв път в събота. Тълпата бе огромна. Имаше и немско говрорящи, но иначе покрай нас се чуваше всякаква реч. Минахме през целия пазар, като непрекъснато се бутахме и блъскахме с хора от нашата порода – туристи. Всеки дъвчеше по нещо, почерпен набързо от някоя сергия – я фалафел, я парче холадско сирене, я италианско доматче с моцарела…Ние пък попивахме с очи (сякаш за последно!) наредените съблазнително плодове и зеленчуци, купчини ядки, пити кашкавал и всякакви други видове сирена, меса, хлебчета и кроасани, шоколади и ябълкови щрудели. Ох, с последните преядох и едва ли ще вкуся от тях в близко бъдеще Бяха страхотни обаче – особено онзи, с който закусих в малка пекарна на „Марияхилферщрасе”. Традицията в печенето на закуски и сладкиши там бе от 1826 г.
Като цяло виенчани явно са привърженици на традициите. Във всичките им форми. Традицията да посрещат Коледа, започвайки да празнуват месец преди заветния ден. Традицията да се разхождат в събота и да пазаруват като за последно. Традицията в неделя нито един магазин да не работи. Традицията за закуска да си купуват топли, прясно изпечени кроасани, хлебчета, щрудели и какви ли не други приумици на пекарното изкуство Традицията да бъдат прилежни и да заковават колите в момента, в който видят че пешеходец е тръгнал, понечил или дори неволно дал знак, че ще пресича
Виена – спокойствие и подреденост
Пиша всичко това не без известно възхищение. Първото ми впечатление, щом влязохме във Виена бе: „Уау, колко е подредено и спретнато всичко – улиците без нито една дупка, красивите зелени площи край тях, украсата, хората, колите и най-вече – еднаквите на цвят, поддържаните и гоооолеееми сгради.“
Това винаги ме е впечатлявало навсякъде извън София. Понякога ми се струва, че така сме свикнали с всички неуредици покрай нас, с целия хаос, в който живеем, че едва когато се отделим от „родния край“ и видим нещо ралично, разбираме колко красив и спокоен всъщност може да бъде животът.
На Виена може би й липсва само малко повече космополитност, малко повече забавление по улиците… Липсват й уличните музиканти – не, не онези с тромпетите и с националните дрехи, а музикантите от цял свят. Може би на австрийската столица й липсва и малко повече колорит. А може би аз съм пристрастна и склонна да сравнявам всеки град с Барселона – най-хубавото място, на което някога съм била. Е, както вече казах – „може би“… Защото има много хора, за които Виена е любим град, в който винаги биха се връщали. Въпрос на усещане
Хостелът
Невероятен. Жълт, чист, спретнат, намиращ се в началото на една от големите търговски улици в града – „Марияхилферщрасе“. Препоръчвам го на всеки – не само заради по-ниските в сравнение с хотелите цени, но и заради свежата и младежка атмосфера. Хостелът се казва Wombat. Не питайте защо Wombat всъщност са верига наистина добри хостели на добри цени. Има ги е Мюнхен, и в Берлин.Най-добре прочетете повече за тях на www.wombat-hostels.com.
Ние спахме в стая с двойно легло, имахме и малка баня с душ. Топлата вода не спираше Беше наистина много чисто и приятно като атмосфера. Екипът на хостела бе само от млади хора – усмихнати и готови винаги да помогнат. Wombat си имат и свои правила – като например за това какво не можеш да внасяш в стаята (въпреки че ние, разбира се, нарушихме тази част от споразумението . Закуската сутрин е като на all inclusive – за три евро получаваш всичко, което можеш да изядеш . Всъщност наистина си заслужава, защото иначе само кафето някъде в центъра струва толкова. Аз например пия поне по две чаши кафе сутрин, така че оценявам тази „вересия“ . Така… Какво още не споменах за Wombat? Аха – бара Там има разни игри като табла и билярд, други хора от хостела, пиене, музика и цигарен дим Никак не е зле, имайки предвид факта, че клубовете във Виена са почти неоткриваеми. Казвам „почти“, защото ние открихме една уличка с бирарии и клубове ( нито знам как се казва, нито къде се намира), но…Всичко бе затворено, защото бе неделя! Така че внимавайте – в неделя не можете дори да си купите билети за градския транспорт, защото просто няма нищо отворено. Е, винаги можете да отидете на гарата – там има много неща. За билети – не знам. Ние например в неделя не правихме нищо. Мотахме се цял ден из полупразните улици в центъра на града. Вечерта напазарувахме разни неща от магазин на гарата (хостелът ни бе близо до Westbahn) и се прибрахме. Добре, че в Wombat човек се чувства малко като на общежитие – имахме си обща кухня с всички необходими прибори, печка и хладилник. Ние използвахме само чиниите, но иначе всеки може да си сготви нещо, стига след това да почисти след себе си На мен се падна честта да мия чиниите след нашата „студентска“ вечеря .
Пратера
Не зная дали да го посоча в графа „неща, които харесах“ или „неща, които харесах, но леко ме разочароваха“. Първо – много трудно стигнахме дотам, защото объркахме посоката на трамвая. Питайте подробно за всичко, когато трябва да си купувате билет и дано ви разберат като им говорите на английски . Както и да е, повозихме се около половин час. Всъщност беше приятно. Определено поставям градския транспорт сред нещата, които харесах във Виена. Разписанията се спазват стриктно, а шофьорите са услужливи, не пушат и не псуват (поне така ми се стори ). В трамвая бе топличко и въпреки че ни се наложи да стигнем до крайната спирака в противоположната на желаната от нас посока,а после да дупчим отново билети за връщането, пътуването си бе интересно. Когато най-накрая стигнахме до спирката „Пратер“, осъзнахме, че до самия увеселителен парк има още доста път. Въпреки студа в парка имаше много хора, които се разхождаха, тичаха и тренираха. Ние с Иван напредвахме доста бавно към крайната цел – виенското колело, защото той, горкия, все трябваше да ме прегръща и топли. Да, определено студът в Австрия не ми хареса Може би по-скоро влагата във въздуха е причина за ниските температури. Поне така е в родния ми град Видин, който също има честта да е разположен на Дунава .
Увеселителният парк бе някак самотен и пуст. Имаше групи туристи, които стояха на опашка за виенското колело, но всички останали съоръжения не работеха. Повъртяхме се известно време, докато решим дали да се качим за едно завъртане по 8 евро на човек, или да пропуснем Е, все пак надделя любопитството. И ето ни качени в една от кабинките на виенското колело. Бавно, много бавно, започнаха да ни изкачват нависоко, и все по-нависоко. Виждахме целия град и Иван не спря да снима Мисля, че беше по-развълнувам от възможността да направи хубави снимки, отколкото да запомни какво е да се повозиш на виенското колело във Виена Ами не е вълнуващо преживяване, не ти става лошо или нещо такова – но поне виждаш целия град като на длан. Наистина е красиво!Завъртането е само веднъж, така че използвайте ефективно времето си – снимайте! Или напишете на вече изписаните с послания и имена от цял свят стени на кабинката – „Пешо беше тук“. Примерно .
Хундервасер
Всъщност го пропуснахме… Но всички познати, с които обсъждах пътуването си до Виена, бяха категорични, че това е първото нещо, което трябва да се види в австрийската столица. Е, видях уникалната къща само през прозореца на трамвая, докато пътувахме към Пратера Оставям на другите да я открият за себе си – не бих могла да опиша тази забележителност, след като не съм я разгледала Споменавам я, за да не я пропусне и някой друг!
„Марияхилферщрасе“, „Грабен“ и „Кертнерщрасе“
Улиците на модните изкушения. По-достъпни са на „Марияхилферщрасе“, защото на другите две се намират бутиците на най-известните марки за дрехи, чанти, обувки и бижута. Моите лични фаворити – „H&M“ са на всяка крачка, така че лесно ще ги откриете и на трите улици. “ Zara“ – също. Магазините им наистина са огромни, а в тях можете да откриете всичко от модната индустрия на доста разумни цени.
Мога само да пожелая на всеки, който открива или преоткрива Виена, приятна разходка по тези централни улици на града! От сутрин до късно през нощта те са оживени, цветни и празнични!
Enjoy… Във Виена всеки може да открие по нещо за себе си и да му се наслади от сърце!

Какво не научих

„Научих, че не можеш да накараш някого да те обича. Единственото, което можеш да направиш, е да станеш човек, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другите.

Научих, че независимо колко ми пука на мен, на други въобще не им пука.

Научих, че изграждането на доверие отнема години, а разрушаването му става за секунди.

Научих, че в живота не е важно какво имаш, а на кого можеш да разчиташ.

Научих, че можеш да разчиташ на чара си около 15 минути. След това е добре да знаеш нещо.“

Случайно попаднах на тези думи. Не са мои. Но са за всички. Промениха деня ми. Всяко нещо, което ни се случва, се случва с цел. Защото така е трябвало да стане. Понякога мисълта за това, което може да се случи, вече прави случката.  Така е и вътре в мен. Нещо умира, за да се роди отново.

Обикновено така намирам приятели или познати – защото е трябвало да ги намеря. Книгите, които прочитам на един дъх…Любимата музика, любимите филми, забравената от някого цигара точно тогава, когато най-много ми се пуши. И не паля.

Така срещам и любимите ми хора – онези, които после помня задълго, завинаги може би…

Любовта?Намираме ли я просто така, без да търсим? Или първо я търсим, а после се влюбваме, защото сме искали да се влюбим?

Нямам отговор, защото аз не се научих.

Не се научих, че не мога да накарам някого да ме обича. Обича ли ме или любовта по дефиниция е просто навик? Обичал ли ме е някой изобщо в сравнително кратката ми 22-годишна „хроника“ от  любови и раздели? Или аз не умея да тълкувам любовта?

Научих ли се да обичам?

Научих ли се да прощавам?

Осъзнах ли, че имам само себе си?

И че на първо място човек обича себе си, но живее с другите?

На какво не се научих?

Да не бъда егоист.

Казват, че преди да постигнеш целта, трябва да намериш пътя. Аз обикновено чрез вървенето намирам целта. Някак са обърнати нещата при мен. Или не съм готова за тях?

Знам цената на това да загубиш чуждо доверие. Губила съм го много, много пъти. Така загубих най-близките си приятелки, така загубих и единствения човек, чиято любов със сигурност познавах – изпепеляваща, егоистична, негова, единствена, ревнива и силна. Толкова силна, че не я разбрах. И предпочетох да я стъпча.

Или не вниквам достатъчно в живота? Плъзгам ли се по повърхността и губя въздух, когато се гмурна по-надълбоко?

Или не умея да мълча, когато желанието е желано? Или не умея да говоря, когато всички говорят? Или се усмихвам, когато всички са мрачни и плача, когато просто няма смисъл?

Или не живея заради самия живот?

Тази година си отива. Не ми е тъжно за нея. В края й обаче ми се иска да разбера къде сгреших и какво спечелих. Много са въпросителните, малко са точките. Има и многоточия, но за тях дори не ми се мисли.

Годината на точките и въпросителните. Идва нова. Дано да е на удивителните.

Празнично настроение

Ох, май трябва да сменя изгледа на страницата Зелените дръвчета нещо не се връзват с коледната атмосфера навън:) Май започна да ме тресе предпразничната треска! Това е най-хубавото време от целия дълъг и сив зимен период. Сега има сняг и е красиво! Аз с нетрърпение очаквам Коледа – празникът, кото наистина, ама наистина много обичам!
Днес например ще се посветя на чистене у дома. Смятах да правя сърмички, но милото вече ги е направило Вчера, докато аз бях на работа. Всъщност не знам дали днес няма да сме скарани, защото снощи бяхме на купон, а пък аз си тръгнах доста по-рано от него. И така…Не знам.

Както и да е, аз днес това ще правя – ще чистя. Обикновено като си го поставя за цел номер едно за деня(много банална цел, ама няма начин), и някка не успявам да я постигна. Замотавам се нещо, после обикновено си пускам един-два филма, после решавам, че ми се ходи на разходка или че ми се пие кафе …И чистенето отпада от дневния ред. Не е хубаво това обаче, защото през седмицата нямам време, а през уикенда (да си призная!) – страшно ме мързи…

Например днес ми се иска да отида на благотворителната изложба , която е Mall of Sofia. Видях информацията за това в блога „Царството на БУ“. Събраните от продажбите средства отиват за деца – сираци. Надявам се поне малко да помогна, така че ще отида да си купя нещо коледно. Иначе след няколкото дни във Виена, не ми останаха пари даже за подаръци, но…все някак ще се справя с тази кризисна ситуация

Ех, много са хубави тези празници Мисля си, че най-важният подарък за близките хора е топлотата, усмивката и любовта. Обичайте се!

Едно предколедно чудо

Ето това е истинското щастие – да помогнеш на някого! Много ми е хубаво в момента! Вече зная, че смисълът на работата ми понякога е да помогна.

Героят от последния ми репортаж – Цветан Маджаров, фотографът без ръце от Смолян, по всяка вероятност ще получи помощ, за да осъществи мечтата си! Какво по-хубаво от това?Явно преди Коледа наистина стават чудеса или пък хората стават малко по-добри…

Безпокоях се дали ще разкажа историята му добре. Дали ще я разкажа така, че хората, които гледат репортажа, да я усетят и разберат наистина. Щастлива съм, че това се случи.Надявам се и Цецо да се зарадва и наистина да тръгне да обикаля България, както  си мечтае. И да направи хиляди снимки. Чрез които живее.

Има случки, които просто знаеш, че трябва да разкажеш. Има истории, които се разказват сами. Има хора, за които просто трябва да се пише – защото са пример за нещо, което другите нямат.

Както Цецо сам каза: „Съдбата ми е добра. Господ ми взе ръцете, но ми даде много повече от това, много повече. Даде ми сили, здраве и възможности – има ли по-хубаво от това?“

И на мен ми направи страхотни снимки Смятам да ги подаря на мама и на най-близката ми приятелка. Така, за спомен

Да спреш цигарите

Напоследък ми се струва, че едно от най-положителните и добри неща, които съм правила, е това да спра цигарите. Не е лесно, но е възможно. И то без таблетки, лепенки, никотинови дъвки и разни там други „шитни“ (или казано по-просто – безсмислени разходи за безсмилени залъгалки).

Днес мога да кажа: Чудесно е да не пушиш! Наистина. Текстът, който публикувам след тези „уводни думи“ събра сума ти коментари в bpm.cult.bg – най-вече отрицателни. Хората, които пушат, явно някак ествествено си мислят, че цигарите са част от тях. Понякога ги защитават толкова енергично, че ми се струва, че ги обичат повече от живота си.

Истината е, че аз ги спрях заради човека, когото обичам повече от цигарите. Като в един от епизодите на „Сексът и градът“ (любим между другото, заради Кари). Честно казано, дори не зная как точно се получи – явно много, много силно поисках да ги спра.

Пуша от 14 -годишна. Естествено. Както много други хора, както почти всичките ми познати, колеги в университета и приятели. Аз отраснах във време, в което беше модерно да се пуши. Всъщност има ли мода за пушенето? Според мен вече не е модерно да се пуши, вече си cool, ако не пушиш и живееш здравословно.

Е, аз просто спрях цигарите. Изхвърлих ги в кошчето на лошите спомени. Започнах да пуша заради първото си „сериозно гадже“. Спрях ги заради последното сериозно гадже. Съвсем сериозно:) Усещането е супер. Сякаш съм скъсала оковите. А пушех много. Понякога. В някои периоди. По купони. По срещи. Вечер. А най-много сутрин. И вече не пуша. Може би само пушач, който иска да спре цигарите или човек, който ги е спрял, точно както и аз, могат да ме разберат. Много хора няма. Ще кажат: „Тази пък на к’ва се прави?Голяма работа! Аз пък не искам да ги спирам!“ Така би казала и най-близката ми приятелка, въпреки че веднъж ги спря за три месеца. И пак започна. Без да знае какво е да усещаш вкуса на храната наистина, а не да мислиш за поредната цигара. Какво е да пиеш кафе, а не да пушиш, докато пиеш кафе. Какво е да ухаеш на парфюм, а не на цигарен дим. Какво е да бъдеш свободен.

А ето го и текста:

“Няма нищо по-лесно от това да спреш цигарите – правил съм го десетки пъти.” – Марк Твен

Половината от познатите ми не биха си направили труда да прочетат какъвто и да било текст на тема : “Как да спрем цигарите?”. Просто защото съвсем не желаят да ги спират. Те са хора, които обичат да пушат и това за тях е не само навик или необходимост, а удоволствие.

Спомням си как една моя позната в отговор на зададения от мен въпрос : “Защо не ги спреш?” – ме погледна учудено и леко възмутено, след което ми отговори : “Това е единственото удоволствие в живота ми. Ако спра и цигарите, то какво ще ми остане? Спазвам диети, не ям хляб, не ям сладолед, почти не пия… Закъде без цигари?”

Именно този реторичен въпрос “Закъде без цигари?” е символ-верую на всички заклети пушачи в България, които в сравнение с групата на непушачите, все още са значително мнозинство.

Половината от другите ми познати, обаче, изобщо не биха прочели този текст. Просто защото не представлява интерес за тях. Истината е, че непушачите (тук визирам тези щастливци които никога не са опитвали да пушат или никога не са пушели “сериозно”) не ги е грижа за проблемите на почитателите на тютюна. Повечето от заклетите непушачи изпитват единствено раздразнение от цигарения дим или от съответния “вредител”, който го произвежда. Други непушачи пък само привидно дават вид, че димът не им пречи. Всъщност те се стараят да ограничат контактите си с пушачи и със сигурност им е неприятен дъхът на приятеля/ката – пушач.

Именно благодарение на своето обкръжение от свободни тютюномразци, тоест – приятели и познати, аз успях да спра цигарите. Мога с гордост да отбележа, че не пуша вече няколко месеца. Колко ли са всъщност? Мисля, че периодът ми на прочистване трае вече около три-четири месеца. Хубавото е, че вече отвикнах от цигарения дим до такава степен, че изпитвам непоносимост, ако някой около мен пуши. И досега не мога да повярвам във волята на собствения ми организъм да спре цигарите.

Започнах да пуша на 14 години. Помня първата запалена цигара – на плажа във Варна. “Нищо особено.” – си казваш –“ Всеки опитва, защо да не опитам и аз?”. Опитът ми обаче не спря дотук. След лятната ваканция продължих да пуша с “по-големите батковци и каки” в двора на гимназията ми. Дори не се замислях дали някога ще спра. Харесваше ми да пуша и започнах да опитвам всички възможни неща, които ставаха за пушене + всички възможни видове цигари. Пушех леки, тежки, когато каквито има и когато който ми даде. Пушех много и навсякъде – вкъщи на терасата, преди училище, в междучасията, след училище, на купони, докато учех…Навсякъде и по всяко време. За цигари винаги намирах пари от джобните си. Когато майка ми разбра какво толкова крия в чантата си, бе разочарована, но не предприе нищо, за да ме спре. Обясни ми, че е вредно. Аз, разбира се, отвърнах: “Да, знам.”. И продължих.

Моята история не е нито различна, нищо с нещо по-особена от другите подобни истории. В този текст също няма нищо особено и не трябва да има. Това, което искам да кажа, е “Аз ги спрях!”. Сигурна съм, че има още много, много хора, които искат и могат да го направят.
В един прекрасен ден тялото ми отказа да приема насилствено вкарваната му отрова. Каза си: “Стига!”  Разбира се, тази неочаквана промяна стана и под непрестанното въздействие на приятеля ми ( добре, че всичките ми гаджета винаги са били страстни непушачи, като изключим един, който пушеше повече и от мен). Така, след няколко месеца упорита борба и постоянство минах в лоното на добрите непушачи.

Днес не пуша. Утре също няма да запаля цигара. Понякога, когато видя жена с цигара на улицата, се питам: “Какво бе усещането от вдишването на дима?”. Истината е, че не мога си спомня. Постепенно цигарите изчезнаха от моя живот. Ако преди се стараех да се оградя с приятел- пушачи, за да можем заедно да си пафкаме на спокойствие, то сега повечето ми познати и близки приятели са непушачи или поне вече не пушат в мое присъствие. Благодарна съм им за това.

Тютюневата индустрия загуби един от потребителите си. За съжаление, има още милиони хора, които едва ли ще осъзнаят ненужността на цигарите. Истината е, че се чувствам прекрасно без тях. Не просто добре, а – прекрасно! Всеки заклет пушач, който прочете тези мои думи, ще си помисли, че цигарите ми липсват и затова така страстно се опитвам да убедя (сама себе си), че без тях съм по-добре. Всъщност не ми липсват. Тежаха ми преди, бяха като бреме, което винаги носех със себе си, навсякъде. Полудявах, ако трябваше да седна на маса за непушачи и едвам дочаквах края на срещата, за да запаля. Познато, нали? Бях пълен егоист, що се отнася до вредния ми навик. Исках да си пуша, независимо от човека срещу мен или до мен.

Днес осъзнавам, че отказът от цигарите е жест не само към самия теб, но и към другите.

„И твойта майка също“

Тези дни мама ми бе на гости… Странно усещане наистина. И малко тъжно – защото след всяко подобно гостуване, осъзнавам колко много (и безвъзвратно?) сме се отдалечили. Вероятно има родители, които с годините и с порастването на децата им, стават все по-добри, мили и приятелски настроени. Детето вече е „голямо” или поне е самостоятелен човек, не плаче за шоколадчета и близалки, не прави бели и не бива шамаросвано на улицата. И ето – вече имете повече време да си „говорите” (защото, както знаем, майките са жени, а жените обичат да се говори, говори, говори), да си споделяте „тайни неща” и … да не се разбирате взаимно. Поне в моя случай е така.
Майка ми всъщност е чудесна жена – хубава, добра, винаги загрижена, може би малко прекалено загрижена, но все пак мила. Обичам я с онази обич, която няма обяснение. Но не я разбирам. Понякога ми се струва, че всъщност не я познавам.
Дали само при мен е така?
Разбират се деца-родители и най-важното: познават ли се?
Израснах само с майка ми. Не познавам баща си. Мисля си, че това е причината за сложните отношения с майка ми. Чувствам се задължена към нея за всичките лишения, за всичките компромиси и за цялата й обич към мен. Понякога не мога да се отърва от глупавото усещане, че съм й задължена. Да, дължа й живота си, но нали в това е смисълът да станеш родител – да дадеш живот. Дори и след това да допуснеш грешки. Понякога поправими, а понякога – не.
Като се замисля, простила съм на майка ми. Някои неща. Разбрала съм, че това е бил нейният живот, не моят. Всеки греши. Дори това, което за мен е грешка, за нея не е . Имаме различни мнения по всички въпроси. Когато се видим, често спорим. Или взаимно си се дразним.Струват ми се незначителни тези дрязги. Защото има неща, които винаги свързавам и ще свързвам с майка си – ароматът парфюма й, топлината на ръцете й, хубавата усмивка (която виждам все по-рядко), винаги тъжните й очи, разказите й за това каква е била като млада.Несъзнателно й подражавам. На моменти се улавям, че се държа като нея. Аз съм отделен човек; и двете сме различни като начин на мислене, но има толкова неща, които подсъзнателно съм възприела от нея. Но това може би е само в представите ми за мама.
Всъщност в живота не й го показвам. Тя едва ли вижда какво чувствам към нея. Сигурно го усеща – нали е майка…
Не веднъж ми е казвала, че когато имам дете, ще я разбера най-добре. Може би е така. Аз пък си мисля (не, всъщност сигурна съм) – аз няма да възпитавам детето си така, както ме е възпитавала майка ми. Някак ми се струва, че не ми се отдавала напълно; някак неразбираемо съм й обидена за грешките й (грешки според мен). Убедена съм, че аз ще бъда по-строг родител. Но едновременно с това винаги ще показвам на детето си колко много го обичам. Ще му се усмихвам повече, ще си четем приказки вечер и ще си играем в почивните дни. Днес ми се струва, че така ще изкупя и греховете на собствената ми майка. Вероятно това е заблуда. Вероятно да си родител е съвсем различно от това да си представяш, че си такъв.
Обикновено родителите грешат в очите на децата си. Искам да подчертая – казвам „обикновено“. Има и изключения. Има и деца, които обожават родителите си. А някои просто стават като тях. Дори и да не са пллучавали обич като малки. Други пък напълно загърбват „родителските тела“ – доста егоистично според мен.
Аз не бих оставила майка си. Истината обаче е, че тя винаги е била по-голям егоист от мен.
Дали и твоите родители също?

Две сърца в едно

Ето ме отново – уж исках да си дочета „Приключението Старбъкс“, което си е истинско coffee-преживяване, но така и не взех книгата в ръка Вместо това с поредната чаша неделно кафе си правим компания пред компютъра. Кафето е черно и малко горчиво, каквато съм и аз през последната седмица и половина. Иначе външно не ми личи. То и в чашата с кафе, първо виждаме външната страна на нещата Чак след първата глътка, можеш да усетим вкуса

Всъщност не ми се разсъждава за кафето, за мен, за утрешния понеделнишки ден…Пише ми се за лятото. Спомените от него са най-хубавото нещо, което обикновено ми се случва през зимата (след веселбите покрай празниците).

Имам си две сърца – едното е лятно, морско, родено от слънчеви лъчи, две усмивки и две ръце. Другото е зимно, светещо и коледно. Другаде не съм виждала такова. Когато го запаля -или по-точно го включа в контакта , нещатаобикновено започват да изглеждат някак по-добре.

Странно е как придаваме на нещата значение, което не притежават. Просто си спомняме за нещо отминало или за нещо, което никога не се е случвало, или което бегло се е случило в собствените ни мечти – и ето ти нов смисъл.

Сърцето на моето лято. Дори и сега, мога да видя как тупти. Прави смешни опити да се гмурка в морските води и да си говори с безмълвните рибки. Пече се на слънце, но през повечето време му се иска да е във водата. Рисува по пясъка. Пише мили думи. А водата ги заличава преди да е успяло да ги напише. Лятното ми сърце. Много е немирно всъщност Палаво се усмихва и все му се иска да превземе и други сърца. Влюбва се бързо и още по-бързо разлюбва. Танцува му се. Иска да бъде отново сърце на дете, което немирно се крие някъде между миналото и настоящето и все още сплита косите си с розови панделки. Малко лудо е това мое лятно сърце. Къс от морето. Спомен, запечатан в две други ръце, които винаги ще държат сърцето ми.

Зимното ми сърце. Студено е. Някак меланхолично. Понякога плаче и сълзите му приличат на капки разтопен восък. Още преди да паднат, вече са застинали и сухи. Понякога обаче е красиво. Особено вечер, когато свети на прозореца. И показва на целия свят колко силно го обича.

Моето зимно сърце свети най-силно по Коледа. Чака я с нетърпение, за да огрее целия дом.Тогава разказва светли приказки и заспива с мечти. През останалото време често е умълчано, загасено, унило в зимния полумрак. Спокойно е това зимно сърце. Не му се прави нищо палаво. Свива се, за да скрие летните си спомени. Никой не трябва да ги вижда преди слънчевите лъчи на пролетта отново да огреят света. Тогава зимното ми сърце ще ги изтрие в очакване на нови преживявания. Ще се превърне в лятно. И със сигурност ще бъде много, много щастливо.

Това са те – двете ми сърца. В едно. В две снимки. От лятото и зимата. От спомените и настоящето. В едно. Мое. Сърце.