Две сърца в едно
Ето ме отново - уж исках да си дочета “Приключението Старбъкс”, което си е истинско coffee-преживяване, но така и не взех книгата в ръка 
Вместо това с поредната чаша неделно кафе си правим компания пред компютъра. Кафето е черно и малко горчиво, каквато съм и аз през последната седмица и половина. Иначе външно не ми личи. То и в чашата с кафе, първо виждаме външната страна на нещата 
Чак след първата глътка, можеш да усетим вкуса
Всъщност не ми се разсъждава за кафето, за мен, за утрешния понеделнишки ден…Пише ми се за лятото. Спомените от него са най-хубавото нещо, което обикновено ми се случва през зимата (след веселбите покрай празниците).
Имам си две сърца - едното е лятно, морско, родено от слънчеви лъчи, две усмивки и две ръце. Другото е зимно, светещо и коледно. Другаде не съм виждала такова. Когато го запаля -или по-точно го включа в контакта :), нещатаобикновено започват да изглеждат някак по-добре.
Странно е как придаваме на нещата значение, което не притежават. Просто си спомняме за нещо отминало или за нещо, което никога не се е случвало, или което бегло се е случило в собствените ни мечти - и ето ти нов смисъл.
Сърцето на моето лято. Дори и сега, мога да видя как тупти. Прави смешни опити да се гмурка в морските води и да си говори с безмълвните рибки. Пече се на слънце, но през повечето време му се иска да е във водата. Рисува по пясъка. Пише мили думи. А водата ги заличава преди да е успяло да ги напише. Лятното ми сърце. Много е немирно всъщност Палаво се усмихва и все му се иска да превземе и други сърца. Влюбва се бързо и още по-бързо разлюбва. Танцува му се. Иска да бъде отново сърце на дете, което немирно се крие някъде между миналото и настоящето и все още сплита косите си с розови панделки. Малко лудо е това мое лятно сърце. Къс от морето. Спомен, запечатан в две други ръце, които винаги ще държат сърцето ми.
Зимното ми сърце. Студено е. Някак меланхолично. Понякога плаче и сълзите му приличат на капки разтопен восък. Още преди да паднат, вече са застинали и сухи. Понякога обаче е красиво. Особено вечер, когато свети на прозореца. И показва на целия свят колко силно го обича.
Моето зимно сърце свети най-силно по Коледа. Чака я с нетърпение, за да огрее целия дом.Тогава разказва светли приказки и заспива с мечти. През останалото време често е умълчано, загасено, унило в зимния полумрак. Спокойно е това зимно сърце. Не му се прави нищо палаво. Свива се, за да скрие летните си спомени. Никой не трябва да ги вижда преди слънчевите лъчи на пролетта отново да огреят света. Тогава зимното ми сърце ще ги изтрие в очакване на нови преживявания. Ще се превърне в лятно. И със сигурност ще бъде много, много щастливо.
Това са те - двете ми сърца. В едно. В две снимки. От лятото и зимата. От спомените и настоящето. В едно. Мое. Сърце.
