“И твойта майка също”
Тези дни мама ми бе на гости… Странно усещане наистина. И малко тъжно – защото след всяко подобно гостуване, осъзнавам колко много (и безвъзвратно?) сме се отдалечили. Вероятно има родители, които с годините и с порастването на децата им, стават все по-добри, мили и приятелски настроени. Детето вече е „голямо” или поне е самостоятелен човек, не плаче за шоколадчета и близалки, не прави бели и не бива шамаросвано на улицата. И ето – вече имете повече време да си „говорите” (защото, както знаем, майките са жени, а жените обичат да се говори, говори, говори), да си споделяте „тайни неща” и … да не се разбирате взаимно. Поне в моя случай е така.
Майка ми всъщност е чудесна жена – хубава, добра, винаги загрижена, може би малко прекалено загрижена, но все пак мила. Обичам я с онази обич, която няма обяснение. Но не я разбирам. Понякога ми се струва, че всъщност не я познавам.
Дали само при мен е така?
Разбират се деца-родители и най-важното: познават ли се?
Израснах само с майка ми. Не познавам баща си. Мисля си, че това е причината за сложните отношения с майка ми. Чувствам се задължена към нея за всичките лишения, за всичките компромиси и за цялата й обич към мен. Понякога не мога да се отърва от глупавото усещане, че съм й задължена. Да, дължа й живота си, но нали в това е смисълът да станеш родител - да дадеш живот. Дори и след това да допуснеш грешки. Понякога поправими, а понякога - не.
Като се замисля, простила съм на майка ми. Някои неща. Разбрала съм, че това е бил нейният живот, не моят. Всеки греши. Дори това, което за мен е грешка, за нея не е . Имаме различни мнения по всички въпроси. Когато се видим, често спорим. Или взаимно си се дразним.Струват ми се незначителни тези дрязги. Защото има неща, които винаги свързавам и ще свързвам с майка си - ароматът парфюма й, топлината на ръцете й, хубавата усмивка (която виждам все по-рядко), винаги тъжните й очи, разказите й за това каква е била като млада.Несъзнателно й подражавам. На моменти се улавям, че се държа като нея. Аз съм отделен човек; и двете сме различни като начин на мислене, но има толкова неща, които подсъзнателно съм възприела от нея. Но това може би е само в представите ми за мама.
Всъщност в живота не й го показвам. Тя едва ли вижда какво чувствам към нея. Сигурно го усеща - нали е майка…
Не веднъж ми е казвала, че когато имам дете, ще я разбера най-добре. Може би е така. Аз пък си мисля (не, всъщност сигурна съм) - аз няма да възпитавам детето си така, както ме е възпитавала майка ми. Някак ми се струва, че не ми се отдавала напълно; някак неразбираемо съм й обидена за грешките й (грешки според мен). Убедена съм, че аз ще бъда по-строг родител. Но едновременно с това винаги ще показвам на детето си колко много го обичам. Ще му се усмихвам повече, ще си четем приказки вечер и ще си играем в почивните дни. Днес ми се струва, че така ще изкупя и греховете на собствената ми майка. Вероятно това е заблуда. Вероятно да си родител е съвсем различно от това да си представяш, че си такъв.
Обикновено родителите грешат в очите на децата си. Искам да подчертая - казвам “обикновено”. Има и изключения. Има и деца, които обожават родителите си. А някои просто стават като тях. Дори и да не са пллучавали обич като малки. Други пък напълно загърбват “родителските тела” - доста егоистично според мен.
Аз не бих оставила майка си. Истината обаче е, че тя винаги е била по-голям егоист от мен.
Дали и твоите родители също?
