Сградите на миналото

Срутени къщи, паднала мазилка, откъснали се части от сгради… Непредвидими. Под които спомените остават изгубени. Затрупани от бързата забрава, с която подминаваме проблемите. Минаваме покрай тях всеки ден. Във всеки град на България. Не подозираме, че нечия немарливост може да бъде опасна за нас.Трябваше да се случат няколко трагични инцидента, за да се активизират местните кметове. Сега описват опасните сгради, сградите–убийци – онези, под които минаваме; онези, в които живеем. Къде бяха Отговорните досега? Когато една сграда в центъра на София затрупа под отломките си две млади момичета. И двете – невинни, случайни жертви. Непредвидим инцидент, казаха тогава. Инцидент, който продължава да се повтаря и другаде в България. Забравяме – продължаваме. Днес до трагичното място на софийската улица „Алабин” има реклама на марков бутик. Точно под празното място на спомена за случилото се.Рухнали сгради. Четири подобни случая само за два месеца във Варна. Истински страшният – онзи, който също нарекоха „непредвидим инцидент”. Тогава под  бетонните козирки и рекламните пана в центъра на морската столица загина и друго младо момиче. Студентка. Търсят се виновните, но дано този път бъдат намерени. И не, това не са сградите… Удобно е непредвидимите инциденти да се превръщат в суха статистика. Тази седмица къща се срути във Варна. За щастие, не върху случайни хора. Като по чудо. За статистиката – една паднала сграда, две смазани коли, въздишка на облекчение. Този път няма загинали. Докога?  

„Мила кукло Барби“

 Хареса ми темата на „Капитал Light“ тази седмица – „Играчка-плачка“ (www.capital.bg). Всъщност май ми се иска да пиша само за играчките. Те за мен никога не са били плачки. Нямам спомени да съм ронила сълзи заради играчките – не гълтах части от тях заради детско любопитство, нито пък правех екстремни опити да разглобя някоя кукла. Всъщност единствената играчка, на която „видях сметката“, бе един калейдоскоп. Толкова силно исках да разбера какво има вътре, че не можех да сдържа порива си да разтворя това любопитно нещо и да надникна… Какво ли се крие зад красивите вълшебни фигурки? Бях разочарована. Там нямаше нищо, освен малки цветни стъкла. Не можех да повярвам. Но как те се превръщаха в причудливи фигури, събрали в себе си всички цветове на дъгата? Така и не разбрах…

Любимата ми кукла, разбира се, бе първото ми „Барби“. Бах на седем. Тъй като всичките ми приятелки вече си имаха тези „куклени съкровища“, които бяха доста по-скъпи от обикновените ,“нормалните“ кукли, аз непрекъснато повтарях на майка ми колкооооо си мечтая за такава кукла. Мисля че по това време Росица Кирилова пееше сладникавата си песен „Мила кукло Барби, колко те обичам, вечер не заспивам щом не си до мен“. Тази кукла се бе превърнала в мечта за всички малки момиченца – обсъждаха какви рокли има, какви прически трябва да й се правят и колко чанти да има…

Аз обаче дълго време си нямах „Барби“. Имах множество кукли, големи, малки, бебета и принцеси, но нямах единствената, тъй желана, приказна и съвършена „Барби“. Получих я на  Нова година. Спомням си колко възторжено галех русите й коси, как се радвах на розовата й рокля (разбира се, просто трябваше да е розова) и колко дълго решавах как да се казва. Вече не зная какво име й дадох тогава. Заспах с куклата в ръце и си представях как ще се фукам пред приятелките си с нея. Как най-накрая и аз ще си имам „Барби“, за да си играя с другите момичета, които вече имаха по няколко такива…

Моята кукла бе от евтините – купена от някоя будка на пазара. Не беше особено хубава, но важното бе, че носи името и „марката“ Барби. Прекрасната й коса скоро се отлепи и аз май за пръв път осъзнах, че нищо не е вечно След сълзите, разочарованието и унизителното лепене на русите букли, някак знаех, че пак ще съм различна от другите – приятелките и съученичките ми. Техните кукли имаха карети, гардероби с дрехи, Кен, че дори и къща с няколко стаи…Така мечтата ми стана обикновена реалност. Куклата се бе превърнала в грозно патенце, а не в лебед.

Въпреки това си я обичах. Шиех й дрехи – игра, която много се хареса на приятелките ми. И техните „барбита“, макар и с по няколко фабрични тоалета, все пак имаха нужда от поне още един…

Сега като пиша всичко това си мисля колко приличат „барбитата“ на нас – жените. Или ние на тях – когато се стараем да изглеждаме идеални. Стройни, руси, сладки, облечени в къси рокли и поли, с чанта и обувки в тон. Барби без конци. Дори когато си играехме с тях, вече искахме да приличаме на тези съвършени кукли. Представяхме си, че ние имаме тези сини очи и червени устни; че и ние обличаме роклите им и накъдряме на букли косите си. Може би притегателната сила на „барбитата“ бе в това, че изглеждаха като принцеси. Имаха си всичко. Дори и Кен Бяха нежни, женствени и слаби. Години по-късно и ние – техните някогашни притежателки, щяхме да искаме да сме като тях.

Първата ми кукла „Барби“ бе първото разочарование и първата материално сбъдната мечта. След нея имах още три такива кукли (докато навърших 12, тогава напълно скъсах отношенията си с играчките). Следващите бяха по-красиви и имаха много повече „екстри“. Но не бяха интересни. Аурата около тях бе изчезнала, а и вече бяха достъпни – всяко момиченце имаше по три-четири-пет, че и повече „барбита“.

Митът около тях обаче все още е жив. Сигурна съм, че и днес много деца навсякъде по света мечтаят за първото си „Барби“. Променили са се само куклите – станали са по-модерни, по-fashion, по-cool И остават модел за подражение на милиони момичета – пораснали или не, богати или бедни, красиви или просто чаровни Деца, които ще се превърнат в жени и един ден може би ще си спомнят името на любимата си кукла.

„Руската Агата Кристи“ или просто Анна

Когато я видях да слиза по пътеката към театъра, където бе мястото на срещата ни, си казах: „Тази жена има какво да ми каже“. След няколко минути вече бяхме скъсили дистанцията и говорехме за какво ли не. Една типично-нетипична руска история. От онези, които звучат банално в България. Рускиня, омъжила се за българин. Но нейната история е друга. Тя самата е различна – емоционална, открита, умна, но и нежна, женствена, влюбена…

Това е моят разказ за нея. А книгите, които ми подари, изчетох на един дъх. По принцип не чета криминални романи. Но за двата почивни дни прочетох и трите книги, които ми подари. Не можех да се откъсна от тях преди да разбера финала. Както казва самата Анна: „Това е майсторството, за което всeки автор мечтае“. Да бъдеш четен на един дъх. До последната страница.

Преди три години един мъж среща една жена. Хваща ръката й с мисълта, че няма да я пусне никога повече. Така започва любовта между Анна и Юлиан. История като много други, но все пак – съвсем различна. Тя е известна руска писателка, а той – българин, обиколил света. Събира ги книга на Анна.

Юлиан: „Тя ми подари една книга и аз викам, нали, просто книга ми подарява. После една нейна приятелка ми показа отзад, че нейна снимка има. Тогава разбрах, че тя е писателката!”

Анна: „Имах смътна представа къде идвам и как ще живея тук, но си помислих, че в живота ми е настъпил нов период и че имам нужда да променя всичко в него изведнъж.”

Зад себе си оставя родния Саратов, родителите и порасналия вече син. Изпраща я с думите: „Мамо, заминавай, аз те пускам!” И тя тръгва след сърцето си. Казва, че би могла да живее във всяка точка на света – стига любимият човек и компютърът да са до нея. Анна Данилова е автор на 73 романа, повечето от които – криминални. Писането за нея е свобода и постоянство.

„Аз много обичам професията си. Понякога като ме питат защо съм станала писателка, се шегувам и казвам, че го направих, за да не ставам рано сутрин и да не ходя на работа. Ето, аз съм сама, седя си у дома, пия чай и пътувам във времето и пространството чрез писането.”

Всяка сутрин Анна е пред монитора на компютъра. Интересуват я хората и чувствата им, престъпленията и …любовта.

„Най-интересното е защо човек решава да извърши убийство. Ако в душата си е престъпник, то корените за това трябва да търсим в детството, възпитанието и гените. Ако обаче го е извършил поради лична причина, то за мен като автор е интересно да разбера защо това се е случило. Може би заради страх или завист, но най-мощната сила, която тласка човек към престъпление, е ревността от любов.”

За Анна любовта е най-голямата промяна. Съдба и вдъхновение, чрез които открива България, Шумен и близкото село Страхилица. Строят къща там.

„Сега вече със сигурност знам, че най-важното нещо в живота е любовта. Нито кариерата, нито децата могат да се сравнят с нея. Децата порастват и поемат по своя път, но нищо не може да измести прекрасното чувство от това да живееш с любимия човек.”

Като истинска рускиня живее със сърцето си. Благодарна му е за съветите, с които не греши. Така описва и Русия. С една дума – душа.

„Когато говориш с рускиня, винаги можеш да разбереш що за човек е, просто потъваш във вътрешния й свят. Тя е толкова открита и винаги готова да те изслуша, да те разбере. Тя вече те обича, въпреки че те познава едва от три минути! Струва ми се, че българките са по-затворени. Те са много коректни, много възпитани, но засега тук не съм срещала подобно духовно общуване.”

Руската писателка не обича обобщенията. Не дели хората на наши и чужди. Вече има две родини. Не й липсват руските брези, защото харесва българската природа. Тъгува по близките си там, но и тук има приятели.

„Стигнах до една степен на толерантност, която нямах преди. Когато заминавах от Русия, една позната ми каза: „Аня, трябва да живееш там така, че да уважаваш обичаите на този народ. Трябва да възприемеш най-хубавото от него и да споделиш това, което имаш.”

Така и става. Учи български и пише книгите си на руски. Съвсем скоро предстои да излезе вторият й роман в България.Докато пише – готви. За радост на Юлиан.

„Юлиан, научи ли се Анна да готви баклава, баница, сарми?

- Тя и преди знаеше. И много вкусно готви, хората направо се чудят и всички искат да идват вкъщи, да пробват.

- А прави ли типично руски неща?

- Прави – салати, пелмени, селедка под шубой, с една дума – много вкусно готви.

- Обичат ли я местните хора?

- Много! Уважават я.”

Анна: „Често ми се случва като говоря на руски в магазин или кафене по-възрастни от мен българи да ме питат: „Вие рускиня ли сте?”. „Да”, отговарям им аз. А те – уж не могат да говорят на руски, а ме разбират. Казват по някоя дума и изведнъж запяват руска песен.”

Миналото е останало някъде зад нас. Митовете са избледнели, а настоящето и за двете „братски държави” е някак непривично ново. Според Анна за Русия то е светло, свободно и пълно с мечти.

„Всеки зрял човек задължително трябва да знае какво се случва в държавата му, да гласува, да има усет за това кой е политическият лидер и какво е добро за страната му. Аз съм доволна от това, което се случва в Русия. Тя се намира в бурен разцвет и има такъв икономически напредък, че аз съм горда, че имаме лидер като Путин.”

Новото време обаче носи и нови проблеми. Особено за страната на контрастите – Русия. Анна се надява бъдещето и политиците да ги разрешат.

„Икономиката ни трябва да се развие още повече, а и демокрацията също. Би ми се искало пенсионерите у нас да живеят много по-добре, защото сега са на ръба на жизнения минимум.”

Тези думи звучат познато и у нас.За Анна обаче най-странна в България е липсата на ред. „Трябва да чистите повече страната си”, добавя рускинята. Не само от снега, но и от спомените. Първото й впечатление от България:

„Когато пристигнахме в Шумен и аз видях тези стари сгради, още от съветско време, покрити с ръжда, страшни и грозни, възкликнах: „Юлиан, ама ние тук ли ще живеем!”

Била зима. Мрачна, студена и непочистена. Като днешната. После дошла пролетта и Анна обикнала България.

”България…Винаги, когато произнасям тази дума, ми се иска да я нарека „роза”. Не зная защо, но за мен тази страна се асоциира с ароматна, красива, топла роза.”

Една българска роза и една руска душа. Двете родини на Анна. Ще остане. С благодарност към своето щастие:

Юлиан: „Като човек, като жена – тя е великолепна!”

Анна: „Благодарна съм за всичко хубаво, което се случи в моя живот и бих помолила то никога да не ме напуска”

От все сърце й желая да бъде щастлива! Независимо дали в селото до Шумен или някъде другаде по света. За нея е важно да има къде да включи лаптопа си. Всичко останало е въображение, постоянство и …много любов.

За целувката, писането и любовта

Обедна чаша вино. Обедни думи. Обедна доза рок балади.Малко не им отива този ранен час. Но нали ми е неделно

Това е текстът на репортажа ми за един млад български автор – Петър Денчев. Засега има само един публикуван роман – „Тъй, както мъж целува жена, която обича“, но му желая още много успешни текстове. Защото има талант да пише. И защото романът разказва за много неща в стегнат, лаконичен стил. Темата за насилието в семейството е малко стряскаща и неочаквана, но е радващо, че е провокирала интереса на Петър. Всяка тема, която влиза по-надълбоко, някъде под привидното, е тема, заслужаваща внимание. Може би аз харесах книгата, защото познавам темата. А може би защото прочетох книгата на един дъх. Или може би защото сме на почти една и съща възраст. А жената в книжарницата, където купувах книгата му, бе запомнила „колко е млад автора“. Както самият той ми каза – критиката го нарича „безобразно млад“. За мен талантът няма възраст и затова исках да разкажа за Петър и първия му роман.

Повече от автора можете да прочетете в блога му – peterdentchev@blogspot.com

Ето го и самия текст:

Книгата като място за среща и раздяла. Там, където думите се влюбват в копнежите на душата, а писането се превръща в страст. На един дъх.Тъй искрено, както мъж целува жена, която обича. Малко трудно в началото. И прекрасно след края.
„ Целувката е равностойна на решение на проблем. Целуваш, ако имаш какво да кажеш. Дори е акт на вътрешно противоречие, защото целувката е телесен акт, плътски, свързан както с телесно желание, така и с духовно. Намирам особено противоречие в целувката като начин за изразяване на емоции.”
За Петър Денчев това е и писането – сблъсък на чувства, мисли,желания. На 21 е. Един млад човек, написал първата си книга, постигнал първия успех. „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели награда за нов български роман на 2007-а година. Срещаме се с Петър в началото на 2008-а, за да поговорим за културата, писането, младостта и нейните сбъднати книжни мечти.
„Аз наистина бях твърде изненадан, че този роман беше награден и отзивите първоначално бяха, че съм безобразно млад, след това, че съм твърде млад, а сега, че съм неприлично млад.” „Ентусиазмът, с който съм я писал едва ли по-късно някога щеше да ме сполети.Може би това нещо – духа, който сега аз нося в себе си, в един по-късен етап не би имал възможност да се изяви.”
Нарича себе си „пишещ човек”. Въпреки младостта си, има какво да каже. За думите възраст няма. Пише поезия и проза. Често публикува в интернет, но обича истинските – печатните книги.
„Все още институционализираната литература, литературата, която е уважавана, се появява на хартия. Това е литературата, към която е обърната критиката, към която са обърнати издателите, обществения поглед.”
Петър е оптимист за новата българска литература. Вярва, че тя се търси и чете. От българи за българи.
„Наистина тече някакъв процес за нормализиране на литературния живот в България, в който българските автори все пак намират място по някакъв начин, намират аудитория и многото хора, които се свързаха с мен след премиерата на романа, които са го прочели и са го купули, са доказателство за това.”
Детето в него понякога се пита: „А сега накъде?” Намира отговор в историите. Те са навсякъде. Събира парченца вдъхновение чрез пътуването. Открил за себе си тръпката на Париж, Торонто, Атина, младият писател остава в България.
„Въпреки че аз копнея понякога да живея на други места и с удоволствие бих живял за различни периоди от време и имам намерение да го направя, но аз не бих искал да скъсам с България, не бих искал да зачеркна България като някаква възможност за живеене.”
Тук е щастлив, защото е постигнал мечтите си. Учи режисура и вече има издаден роман. Както сам казва – така е решил „хазартът на живота”. Писането се превръща в съдба.
„Аз много се надявам моята чувствителност и въображението ми да бъдат приложими спрямо хората, които да откриват и да намират ключ към себе си по този начин.”
За Петър текстовете имат свой живот. Понякога поставят въпроси, понякога не намират отговорите им, но никога не се страхуват да питат.
„Както сред мои връстници, така и сред хора на по-голяма възраст аз забелязвам страх към изразяване на позиция, от която не може да се отстъпи, тоест заявяването на една личност като такава и нейното отстояване. Това е нещото, което най-много ме притеснява и мисля, че това е проблем на нашето общество, не е глобално явление.”
„Пишещият” Петър иска да види една нова България – тази на човешките взаимоотношения. България на хората, които мислят, работят и живеят в екип. Според него най-хубавото нещо за страната ни през изминалата година бе:
„Това леееко пробуждане на някакво гражданско общество. Това съвсем леко като с перце изявяване на мнение, което, разбира се, не е достатъчно. Всички тези протести някак си показаха, че все пак, по някакъв начин, има възможност едно мнение, една идея да владее повече от един човек и повече от един личен или родов интерес.”
От това като че ли се страхуваме най-силно – да заемем лична позиция. За да признаем пред самите себе си къде грешим и какво искаме – от нас и от България.
„ Би ми се искало повече смели хора да има и да се случи нещо, което да обърне хората към повече честност – както в отношенията, така и спрямо себе си, така и спрямо нещата, които правят.”
В романа си пише:„Ако някой ме попита сега, в този момент, кое е най-важното нещо, което трябва да научи моето дете, ако можех да имам такова, ще кажа: да обича”. За него любовта е чувството, което ни прави хора.
„Винаги съм се стремял към нея, търсил съм я, без някой да ме е възпитавал по този начин или пък може би през онова време, в което съм виждал само цветове и съм чувал само звуци, съм възприел тази идея, че няма друг начин, няма друг път, освен този, който може да бъде изпълнен с любов.”
По пътя на любовта и живота Петър може би ще напише още много книги. Всички те ще разказват истории. За срещи и раздели. Ще се четат в България или някъде другаде по света. Ще живеят в сърцата на читателите. И може би все така ще ги учат, че любовта между хората е най-красивият път. Напред.

Partyyyyyyy