Блогът на Елина Цанкова

Обедна чаша вино. Обедни думи. Обедна доза рок балади.Малко не им отива този ранен час. Но нали ми е неделно

Това е текстът на репортажа ми за един млад български автор - Петър Денчев. Засега има само един публикуван роман - “Тъй, както мъж целува жена, която обича”, но му желая още много успешни текстове. Защото има талант да пише. И защото романът разказва за много неща в стегнат, лаконичен стил. Темата за насилието в семейството е малко стряскаща и неочаквана, но е радващо, че е провокирала интереса на Петър. Всяка тема, която влиза по-надълбоко, някъде под привидното, е тема, заслужаваща внимание. Може би аз харесах книгата, защото познавам темата. А може би защото прочетох книгата на един дъх. Или може би защото сме на почти една и съща възраст. А жената в книжарницата, където купувах книгата му, бе запомнила “колко е млад автора”. Както самият той ми каза - критиката го нарича “безобразно млад”. За мен талантът няма възраст и затова исках да разкажа за Петър и първия му роман.

Повече от автора можете да прочетете в блога му - peterdentchev@blogspot.com

Ето го и самия текст:

Книгата като място за среща и раздяла. Там, където думите се влюбват в копнежите на душата, а писането се превръща в страст. На един дъх.Тъй искрено, както мъж целува жена, която обича. Малко трудно в началото. И прекрасно след края.
„ Целувката е равностойна на решение на проблем. Целуваш, ако имаш какво да кажеш. Дори е акт на вътрешно противоречие, защото целувката е телесен акт, плътски, свързан както с телесно желание, така и с духовно. Намирам особено противоречие в целувката като начин за изразяване на емоции.”
За Петър Денчев това е и писането - сблъсък на чувства, мисли,желания. На 21 е. Един млад човек, написал първата си книга, постигнал първия успех. „Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели награда за нов български роман на 2007-а година. Срещаме се с Петър в началото на 2008-а, за да поговорим за културата, писането, младостта и нейните сбъднати книжни мечти.
„Аз наистина бях твърде изненадан, че този роман беше награден и отзивите първоначално бяха, че съм безобразно млад, след това, че съм твърде млад, а сега, че съм неприлично млад.” „Ентусиазмът, с който съм я писал едва ли по-късно някога щеше да ме сполети.Може би това нещо – духа, който сега аз нося в себе си, в един по-късен етап не би имал възможност да се изяви.”
Нарича себе си „пишещ човек”. Въпреки младостта си, има какво да каже. За думите възраст няма. Пише поезия и проза. Често публикува в интернет, но обича истинските – печатните книги.
„Все още институционализираната литература, литературата, която е уважавана, се появява на хартия. Това е литературата, към която е обърната критиката, към която са обърнати издателите, обществения поглед.”
Петър е оптимист за новата българска литература. Вярва, че тя се търси и чете. От българи за българи.
„Наистина тече някакъв процес за нормализиране на литературния живот в България, в който българските автори все пак намират място по някакъв начин, намират аудитория и многото хора, които се свързаха с мен след премиерата на романа, които са го прочели и са го купули, са доказателство за това.”
Детето в него понякога се пита: „А сега накъде?” Намира отговор в историите. Те са навсякъде. Събира парченца вдъхновение чрез пътуването. Открил за себе си тръпката на Париж, Торонто, Атина, младият писател остава в България.
„Въпреки че аз копнея понякога да живея на други места и с удоволствие бих живял за различни периоди от време и имам намерение да го направя, но аз не бих искал да скъсам с България, не бих искал да зачеркна България като някаква възможност за живеене.”
Тук е щастлив, защото е постигнал мечтите си. Учи режисура и вече има издаден роман. Както сам казва – така е решил „хазартът на живота”. Писането се превръща в съдба.
„Аз много се надявам моята чувствителност и въображението ми да бъдат приложими спрямо хората, които да откриват и да намират ключ към себе си по този начин.”
За Петър текстовете имат свой живот. Понякога поставят въпроси, понякога не намират отговорите им, но никога не се страхуват да питат.
„Както сред мои връстници, така и сред хора на по-голяма възраст аз забелязвам страх към изразяване на позиция, от която не може да се отстъпи, тоест заявяването на една личност като такава и нейното отстояване. Това е нещото, което най-много ме притеснява и мисля, че това е проблем на нашето общество, не е глобално явление.”
„Пишещият” Петър иска да види една нова България – тази на човешките взаимоотношения. България на хората, които мислят, работят и живеят в екип. Според него най-хубавото нещо за страната ни през изминалата година бе:
„Това леееко пробуждане на някакво гражданско общество. Това съвсем леко като с перце изявяване на мнение, което, разбира се, не е достатъчно. Всички тези протести някак си показаха, че все пак, по някакъв начин, има възможност едно мнение, една идея да владее повече от един човек и повече от един личен или родов интерес.”
От това като че ли се страхуваме най-силно – да заемем лична позиция. За да признаем пред самите себе си къде грешим и какво искаме – от нас и от България.
„ Би ми се искало повече смели хора да има и да се случи нещо, което да обърне хората към повече честност – както в отношенията, така и спрямо себе си, така и спрямо нещата, които правят.”
В романа си пише:„Ако някой ме попита сега, в този момент, кое е най-важното нещо, което трябва да научи моето дете, ако можех да имам такова, ще кажа: да обича”. За него любовта е чувството, което ни прави хора.
„Винаги съм се стремял към нея, търсил съм я, без някой да ме е възпитавал по този начин или пък може би през онова време, в което съм виждал само цветове и съм чувал само звуци, съм възприел тази идея, че няма друг начин, няма друг път, освен този, който може да бъде изпълнен с любов.”
По пътя на любовта и живота Петър може би ще напише още много книги. Всички те ще разказват истории. За срещи и раздели. Ще се четат в България или някъде другаде по света. Ще живеят в сърцата на читателите. И може би все така ще ги учат, че любовта между хората е най-красивият път. Напред.