За няколко дни се върнах в царството на спомените.
Видин и неговият вечен каменен символ – крепостта Баба Вида. Градът на детските години, в които играехме в парка и тичахме по алеите. Всичко изглежда както преди – застинало, леко порутено, с неизменните белези на годините, но все още живо в спомените ми. Паркът, реката край него, люлките, на които някога се люлеех и които са любимо място на децата и днес. Ето ги и двете метални лисици, на които позирах за снимки като всяко дете в града.
Много ги обичах. Все повтарях на майка ми: „Хайде на лисичките!“. Някога те имаха опашки. После изчезнаха незнайно къде. Като много от нещата във Видин. Така си отидоха и хората.Градът някак бързо опустя.Останаха паметниците, все по-надраскани с годините;пeйките в парка; каменната пързалка във формата на слон; крепостта; металните лисици и … спомените. Те винаги оживяват в мен, щом се разходя из града. Символите му са по-красноречиви от реалността. Пустите улици понякога се събуждат, за да посрещнат гостите на Видин. Обикновено по време на празници. Тогава градът оживява, преизпълнен с щастие като майка, посрещнала децата си след дълга раздяла. Има дни, в които наистина изглежда самотен. Изоставен на брега на Дунава, непочистен от снега и боклуците, потънал в мрак и мъгла. Дори и тогава, Видин има своя красота – макар и призрачно тъжна, тя остава в сърцето на всеки, разходил се по крайбрежните алеи на града. Видин притежава нещо, което не се забравя – то е чувството за вечност, което е пропито в останките от наследството на вековете. Този малък вече град е изграден върху няколко пласта история, всяка от които е оставила отпечатък върху облика му. Ако можех да опиша Видин с една дума, тя би била: „тъга“. Всеки път, когато се върна в родния си град, тя сякаш се стеле по Дунава, размива се в зимната мъгла над града или игриво се крие в разцъфналите пролетни цветя. Красиви е тази тъга - през всеки сезон. През пролетта паркът е огрян от светлина, а дърветата са свели усмихнати клони. През лятото той сякаш се слива със синьо-зелената повърхност на реката. Есента го покрива с одеяло от паднали листа, а зимата замразява всичко с бяла пелена. Все още се връщам във Видин със смяната на всеки сезон. В съзнанието ми спомените се сменят като любими снимки от позабравен фотоалбум.
Най-силни са спомените за вече изгубените приятели. Колкото и да си казвахме – „няма да се забравим“. Ще се чуваме, ще си пишем, ще се виждаме… Не и в София. Не и в новия живот.
Ето ни – точно на тази пейка пиехме „облак“ в огромни количества (това е единственото питие, което наистина никога повече няма да вкуся!). Обикновено седяхме под паметника на „съветската армия“ – „мил“ спомен от времена, за които имахме съвсем бегла представа. Слушахме предимно рап и всичките му разновидности. Задълженият ни дрескод – дънки (колкото се може повече дънки в градероба!), тишърти, кецове, шапки, суитчъри. Колкото по-спортно, толкова по-куул 
Безкрайно висене „на кафе“ , където просто убивахме време. Нощи в единствената дискотека в града, която бе в графата „готина“ – „Sky club“. Отвориха я на една Нова година (2000 или 2001, не си спомням точно), но “ходенето в „Ска“-я“ се превърна в събитие.
Радвахме се на малките неща. На едно пътуване до София. На купуването на нови кецове (задължително „маркови“, иначе не го брояхме за „събитие“). Забелязвахме всяка промяна в града. Обичахме го. Въпреки скуката и факта, че в малкия град няма какво друго да направиш, освен да се влюбиш Затова се влюбвахме често.
Спомените са много. Дали ще се повторят и за децата, които ще завършат Английската гимназия след мен? Те сигурно също имат снимки на лисичките Може би също ще се връщат във Видин и всеки спомен ще е като снимка от фотоалбум.
