Сайтът на Светли

Оказа се, че Светли си има блог и там пише подроообно за Исландия. И за мен бе приятна изненада Всеки, на който му е интересно, може да прочете за пътуването и престоя му там, както и да разгледа страхотните му снимки от някои части на света. Enjoy Сайтът е  http://zxasq.blogspot.com/ 

Историята на Иво

Пиша този пост заради Иво. Натъкнах се на неговата история случайно – в блога на моя колега от университета Симион Патеев. Той пък я бе препечатал от блога на едно момче от Силистра – Станислав Касчийски. Едва по-късно разбрах, че тази история е била изпратена до водещите медии в страната. Явно никой друг не е откликнал.

Аз сама потърсих Иво Кабаков. Срещнахме се до Софийски университет, а после си говорихме на една пейка в Докторската градинка. Спечели ме още тогава. Бе искрен, усмихнат и способен да води интересен разговор. Може би в този половин час усетих, че Иво наистина има какво да разкаже…

Може би го потърсих отново,защото темата за изгубените в тъмната стая и забравени от всички деца на България отдавна ме вълнува. А може би защото аз самата израстнах без баща…

 Не използвах тази история заради себе си, а заради Иво. Едно момче, което заслужава цялото щастие на този свят, а се бори  за всяка малка частица от него.

Тъжно, но факт. Навсякъде в България. Във всеки един дом, попил  болката на хилядите самотни и необичани деца. Излишни за родителите си и заради това – убедени, че са излишни на самите себе си. Разказът на Иво Кабаков не се изчерпва до този текст, до този материал или до поредния случай на насилие или агресия към децата от домовете (понякога породена от самите тях). Имах вътрешни колебания дали да я публикувам в блога си, но вярвам, че може би така ще помогна на Иво. Или поне ще се опитам.

Това, което ме впечатли най-много в него, е волята му да се бори в този немилостив към него живот. Съзнава, че не е единствен и затова се старае да помага и на други деца без родители. В момента Иво живее в Дом за временно настаняване. Съвсем скоро ще напусне стаята си там, за да може друго дете да заеме мястото му.

В тъмната стая има много, много такива деца. Искаме ли да им помогнем?

Иво го прави, въпреки ниската заплата, която получава. Последното му дарение е за дом „П.Славейков“ в столицата (там стана инцидентът с падналото от третия етаж момиче). Момчето не знае дали със скромната си заплата ще успее да живее самостоятелно в бъдеще. Засега си е намерил квартира при приятели. Но докога ще може да остане там? Трябва му жилище под наем, което да дели с приятел и да плаща за него 150-200 лева. Моля всеки, който има подходяща оферта или идея къде Иво би могъл да живее през идните месеци, да ми пише тук, в моя блог.

Нека помогнем поне малко на онези, които не познават светлината, но не спират да се борят за нея. Както казва Иво: „Да отговорим с усмивка“. А той винаги отговаря така – с усмивка

Музикален поздрав от мен с една от любимите песни на Иво. „Тя е за нас.“, бяха думите му.

 ИВО „Знаете ли, 18 години да бъдеш затворен в една тъмна стая – колко време се иска, за да се приобщиш към това общество. Аз съм на 29 години и има още неща, които не разбирам.”

Иво от тъмната стая. Не помни друг живот, освен този зад стените на домовете за деца-сираци. Сменил е няколко. Днес живее в приют за временно настаняване. Не познава баща си, а майка си видял само веднъж. Попитала го: „Ти кой си?”. Простил е на непознатата си майка, но през всичките години търсил друга – истинска. Веднъж почти намерил. Помни само името и хубавата й усмивка – леля Маргарита. Починала преди да успее да го осинови и той останал в дома.

ИВО: „Най-трудното в един такъв дом е да получиш обич. Тя не се среща. Един дом получава някакъв бюджет и този бюджет свършва още преди да е дошъл краят на годината. И после се почва едно ходене по мъките. Ходене за дарения, за дрехи, дарения за храна.”

Въпр.  „Стигаше ли ви храната?” 

„Не, тя храната никога няма да стигне, в такъв дом никога няма да стигне.Там възпитаниците са свикнали да наблягат на хляба, защото той засища, но дали е пълноценно, само те си знаят.” 

„Животът в един такъв дом е да оцелееш. Всичко останало е мираж, просто един мираж.”

Иво обаче решил да пипне миража, да прескочи в живота отвъд. Намерил интернет-зала, която да го вземе на работа. Но и дотук не спрял – купил си компютър на изплащане. Най-голямата му радост.

ИВО: „Интернета е моята слабост, компютрите са моята слабост и си остават такава. Те са връзката ми към света, връзката към целия този живот, който е извън тъмната стая.”

Така печели приятели. Понякога среща добри хора. 

„Има ги, има ги – не са един, не са и двама. Малко са, броят се на пръстите на едната ми ръка, но ги има. Хора, които те разбират, хора, които знаят това общество как ще се справи навън и са готови да ти помогнат, за да се справиш, да се изправиш.” 

„Много, много от домовете, много от тези, които живеят там, смятат че светът едва ли не им е длъжен. И когато излезеш с едно такова чувство от една институция, ти започваш да се сблъскваш с реалността, а тя те бичува, бичува, бичува и си казваш: „Добре, аз какво правя тук?”

Въпр. „Има ли нещо, от което Ви е страх?” 

„ Ако остана на улицата, колкото и сили да имам, ако бъдат смазани и остана на улицата…да, страхувам се.”

Когато го попитате какви са децата от домовете, Иво отговаря: „объркани”. Объркани от злоба, защото няма кой да ги обгърне с топлина. 

„Когато си настанен в едно такова общежитие, в един такъв дом, още дори от малък, когато израстваш, там се създава един страх към абсолютно всичко, дори към околните.” 

„Страх от момента, в който възпитателят ще вдигне ръка – дали това ще е шамар или поздрав.”

Въпр. Имало ли е случаи на бой, на малтретиране?

„Тези малтретирания основно стават в детските домове, защото там работят хора, които разбират проблемите, но как са назначани, никой не знае.”

Иво не обвинява, а търси изход за себе си. Но не спестява вината на държавата и обществото. 

„Сит на гладен не вярва”, но май че всички станахме гладни. На държавата – заради това, че ние някакси…Тя ни вижда, ние не сме незабележими, тя ни усеща, защото викът, който надаваме, е вик, който може да се чуе доста надалеч. И тя откликва, но откликва някак безчовешки.”

Децата от домовете. Забелязваме ги само при поредното нещастие и поредния благотворителен жест. Виждаме ли ги? А готови ли сме да ги видим? 

„Погледнете своите деца – какво говорят техните очи? Какво говори тяхното лице? Дали е по-различно от това лице, което седи в тъмната стая?”    

В памет на незалязващото слънце

На единствената ми любима поетеса. Без повод, но защото често мисля с нейните стихове.Започнах да я чета случайно, в гимназията. Мисля че бях на 15. Никога не съм могла да пиша поезия, а и в прозата не съм особено добра. Това, което откривах в нея обаче бе невидимо за химикала, тетрадките, учебниците, за приятелите и учителите ми, както и за самата мен. Препрочитала съм стиховете й много, много пъти. Въпреки че ги е писала на възраст, която аз не толкова отдавна надрастнах, не спирам да й се възхищавам. Признавам, не разбирам от поезия. Или по-скоро – не се интересувам от поезия. Някак все още вярвам в случайните открития – на книги, хора, места. Тези „открития“, както ги нарекох, оформят моя вътрешен свят, пресъздават ме, измислят ме, допълват ме…

Обичах да препрочитам дневника й. Въпросът, който не спирах да си задавам и на който така и не намерих отговор, бе прост. А може би най-сложният. Защо е сложила край на живота си едва на 17?

Имах учителка по изобразително изкуство, която приличаше на Петя Дубарова. Във всичко – първо имаше дълга черна коса, а после се подстрига съвсем късо. Погледът й бе също толкова тъмен, различен, тежък някак, плах и смел едновременно. Бе висока и слаба. Понякога четеше стиховете на Петя Дубарова. Понякога плачеше на прозореца. Учениците в Английската бяха луди по нея. Веднъж аз и още няколко момичета от класа й направихме подарък – колие, което измайсторихме сами. Жертвах едни от обеците на майка ми (без тя да се усети, разбира се). Госпожата по рисуване, чието име не помня, но помня ясно, прозрачно ясно лицето й, бе видимо щастлива, когато й го подарихме. Това бе в началото на лятото. Лятото, което Петя Дубарова възпява в стиховете си… и което явно е обичала много.

После дойде зимата и в началото на декември учителката ни по рисуване се самоуби. Скочила от последния етаж на жилищната си сграда. Това бе първият ми сблъсък със самоубийството като реалност. Плаках за нея, макар и да не я познавах всъщност. Странно…Единственото, което си спомням от нея, е усмивката й. Имаше толкова много догадки защо го е сторила, но истината е знаела само тя…

Вероятно така е било и с Петя Дубарова. За мен обаче тя остава символ на живота – онзи, непокорния. В който разпускаш косите си, събрани в строги плитки. В който свириш на китара и пишеш стихове. В който мислиш въпреки стандартите. В който заставаш срещу  нормите.

И в който пишеш истински. Стихове дори за онези, които по принцип не ги четат. Живот, в който си едва на 17 и имаш смелостта (или страха?) да си отидеш…

Не зная. Не зная отговора на въпроса: „Защо?“. Всеки път, когато препрочитам стиховете й, се опитвам да го открия. Днес реших, че може би това е искала. Дали виновно е било и времето – комунистическото, режимното време на ограниченията, забраните и скрития терор?

Дали би живяла по-дълго, ако се бе родила като мен през 1985-а?Не зная…

***

„Нозете ми се сплитат изранени/ от тежката подкова на страха./ Студено е! И няма никой с мене./Ще стигна ли, ще стигна ли върха?“

 ***

 ДОБРОТА

„Понякога съм толкова добра,/че цялата изтръпвам и боли ме./И вените ми, сплетени в гора,/ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!…/И скрива ме във коша си чемшира/ на двора. Неизмислена игра/ ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед./Тогава светли устни ме обичат./Понякога съм златен слънчоглед,/красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра./Как рядко ми се случва да съм бяла!“/Тогава искам сън да подаря/ на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,/да пръсна и добри ръце да сгрея./ И дала сок на нечие стебло,/ да пазя свойта тайна, че живея.

25.01.1977

***

От „Да съм слънчево момиче“

„Аз искам, щом издъхна уморена,/то – слънцето – със мен да не изстине,/а светло като мойта кръв червена/ да блесне над земи и над градини.

Да литене между хората щастливи,/за себе си и мен да им разказва/и аз ще бъда жива, вечно жива,/защото мойто слънце няма да залязва.“

1975

Защо блогърите са щастливи хора

 

Имаше едно време, в което „немаше ни джиесеми, ни интернет“ (цитат от „Ъпсурт“, сещате се). Та малка част от това време си го спомням дори и аз „набор ‘85 са добри деца“ (пак същия източник, мнооо ясно). Спомням си ясно вълнението при появата на първия ни домашен телефон – спретнат бял телефон с шайба отпред. Мама написа простичкия номер 4-66-13 отпред, за да не го забравя случайно. Аз всъщност го запомних веднага и се стараех да го кажа на всеки познат или непознат, дори и без да ме питат: „Кой ти е телефона?“. Този мил апарат бързо се превърна в лесен начин за писане на домашни. Или по-точно в телефонен тормоз, защото аз бях тази, която съвестно си пишеше домашните и после ги диктуваше на някои „другарчета“ от класа. После телефонните разговори прераснаха в едночасови разговори с приятелки на тема „момчета и клюки“. Та така… „Немахме си ни джиесеми, ни интернет“.

После се появиха първите интернет-зали във Видин. Да, обаче аз дълго време се срамувах да вляза там и да кажа „Миии, такова…има ли някой, който да ми покаже как се включва компютър?“. Не знаех дори това. До един прекрасен пролетен ден, в който една позната ме въведе едва ли не насила в най-близката интернет-зала и ми направи първия имейл. Не след дълго открих чата и с най-близките ми приятелки до късно „висяхме“ там. Естествено – в залата. Никоя от нас си нямаше PC у дома. В залата обаче завързахме сума ти приятелства, а аз дори посрещнах 14-ия си рожден ден с поздрави от всички „компютърни маниаци“ там. Първите „сериозни свалки“ ставаха online – в чата или с имейли (това бе по-романтичният и предпочитан от мен вариант). Умирах си да чета подобни писма. От сорта на „твоите очи – две сини езера“ и  „усмивка – слънчев лъч“. Всъщност не пиша това с ирония, напротив – с искрено топло чувство към тези писма, хора и изобщо към тези първи online подвизи.

Тогава не съм си и представяла, че ще дойде време, когато ще пиша с лекота някъде в интернет пространството. Не е било чак толкова отдавна всичко, което описах по-горе, но наистина – блоговете за мен бяха изненада. Изведнъж това, за което си мечтаех най-много – да пиша просто така и да създавам приятелства покрай това приятно занимание, се превърнаха в реалност. Хей, кога се случи всичко това?

Аз нямам амбицията да правя социално значим блог, но има много хора навсякъде по света, които наистина създават вид журналистика чрез това, което пишат в интернет. Преди си мечтаех да пиша в някое lifestyle-издание. „Егоист“ за мен бе икона – списанието, което определяше мисленето ми и всичко, в което вярвах тогава. А времето просто го заличи. Този формат вече си отиде. Бе необходим тогава, но умря сега. Тогава „Егоист“ бе моят начин да градя мечти. Представях си как един ден и аз ще пиша така. Но ето – времето се промени. На власт дойде новият вид писане – онлайн.

Днес си имам блог. Колкото и критики да чувам относно „измислената журналистика“ в интернет или блоговете като вид „празно занимание“, аз вярвам, че това е промяната. Това е начинът да изразиш себе си, ако писането е страст, хоби, желание…Можеш да пишеш за всичко – независимо дали отстояваш гражданска позиция, разказваш истории или да споделяш за любимите си хора и неща.

 Вярвам, че блогърите са щастливи хора. Защото днес имат възможност да пишат, да бъдат четени и самите те да четат. Преди това ми се струваше невероятно, невъзможно. Търсех всякакви начини да публикувам някъде в интернет разказите си. А ето – сега ги публикувам тук. Аз сама определям правилата в блога си. Тук съм на „ти“ със себе си. Обичам си го този блог. Трябва да си призная, че преди записвах какво ли не по разни тефтери, листове, тетрадки… Имах толкова дневници! Разбира се, не мога да споделя най-личните си неща в блога, защото смятам, че  интернет не е място за всичко. Но писането тук ме разтоварва, носи ми удоволствие и радост. Има ли нещо по-хубаво от това?

Все пак блогърите са щастливи хора Имаме си и джиесеми, и интернет, хаха