Блогът на Елина Цанкова

Имаше едно време, в което “немаше ни джиесеми, ни интернет” (цитат от “Ъпсурт”, сещате се). Та малка част от това време си го спомням дори и аз “набор ‘85 са добри деца” (пак същия източник, мнооо ясно). Спомням си ясно вълнението при появата на първия ни домашен телефон - спретнат бял телефон с шайба отпред. Мама написа простичкия номер 4-66-13 отпред, за да не го забравя случайно. Аз всъщност го запомних веднага и се стараех да го кажа на всеки познат или непознат, дори и без да ме питат: “Кой ти е телефона?”. Този мил апарат бързо се превърна в лесен начин за писане на домашни. Или по-точно в телефонен тормоз, защото аз бях тази, която съвестно си пишеше домашните и после ги диктуваше на някои “другарчета” от класа. После телефонните разговори прераснаха в едночасови разговори с приятелки на тема “момчета и клюки”. Та така… “Немахме си ни джиесеми, ни интернет”.

После се появиха първите интернет-зали във Видин. Да, обаче аз дълго време се срамувах да вляза там и да кажа “Миии, такова…има ли някой, който да ми покаже как се включва компютър?”. Не знаех дори това. До един прекрасен пролетен ден, в който една позната ме въведе едва ли не насила в най-близката интернет-зала и ми направи първия имейл. Не след дълго открих чата и с най-близките ми приятелки до късно “висяхме” там. Естествено - в залата. Никоя от нас си нямаше PC у дома. В залата обаче завързахме сума ти приятелства, а аз дори посрещнах 14-ия си рожден ден с поздрави от всички “компютърни маниаци” там. Първите “сериозни свалки” ставаха online - в чата или с имейли (това бе по-романтичният и предпочитан от мен вариант). Умирах си да чета подобни писма. От сорта на “твоите очи - две сини езера” и  “усмивка - слънчев лъч”. Всъщност не пиша това с ирония, напротив - с искрено топло чувство към тези писма, хора и изобщо към тези първи online подвизи.

Тогава не съм си и представяла, че ще дойде време, когато ще пиша с лекота някъде в интернет пространството. Не е било чак толкова отдавна всичко, което описах по-горе, но наистина - блоговете за мен бяха изненада. Изведнъж това, за което си мечтаех най-много - да пиша просто така и да създавам приятелства покрай това приятно занимание, се превърнаха в реалност. Хей, кога се случи всичко това?

Аз нямам амбицията да правя социално значим блог, но има много хора навсякъде по света, които наистина създават вид журналистика чрез това, което пишат в интернет. Преди си мечтаех да пиша в някое lifestyle-издание. “Егоист” за мен бе икона - списанието, което определяше мисленето ми и всичко, в което вярвах тогава. А времето просто го заличи. Този формат вече си отиде. Бе необходим тогава, но умря сега. Тогава “Егоист” бе моят начин да градя мечти. Представях си как един ден и аз ще пиша така. Но ето - времето се промени. На власт дойде новият вид писане - онлайн.

Днес си имам блог. Колкото и критики да чувам относно “измислената журналистика” в интернет или блоговете като вид “празно занимание”, аз вярвам, че това е промяната. Това е начинът да изразиш себе си, ако писането е страст, хоби, желание…Можеш да пишеш за всичко - независимо дали отстояваш гражданска позиция, разказваш истории или да споделяш за любимите си хора и неща.

 Вярвам, че блогърите са щастливи хора. Защото днес имат възможност да пишат, да бъдат четени и самите те да четат. Преди това ми се струваше невероятно, невъзможно. Търсех всякакви начини да публикувам някъде в интернет разказите си. А ето - сега ги публикувам тук. Аз сама определям правилата в блога си. Тук съм на “ти” със себе си. Обичам си го този блог. Трябва да си призная, че преди записвах какво ли не по разни тефтери, листове, тетрадки… Имах толкова дневници! Разбира се, не мога да споделя най-личните си неща в блога, защото смятам, че  интернет не е място за всичко. Но писането тук ме разтоварва, носи ми удоволствие и радост. Има ли нещо по-хубаво от това?

Все пак блогърите са щастливи хора Имаме си и джиесеми, и интернет, хаха