Историята на Иво

Пиша този пост заради Иво. Натъкнах се на неговата история случайно – в блога на моя колега от университета Симион Патеев. Той пък я бе препечатал от блога на едно момче от Силистра – Станислав Касчийски. Едва по-късно разбрах, че тази история е била изпратена до водещите медии в страната. Явно никой друг не е откликнал.

Аз сама потърсих Иво Кабаков. Срещнахме се до Софийски университет, а после си говорихме на една пейка в Докторската градинка. Спечели ме още тогава. Бе искрен, усмихнат и способен да води интересен разговор. Може би в този половин час усетих, че Иво наистина има какво да разкаже…

Може би го потърсих отново,защото темата за изгубените в тъмната стая и забравени от всички деца на България отдавна ме вълнува. А може би защото аз самата израстнах без баща…

 Не използвах тази история заради себе си, а заради Иво. Едно момче, което заслужава цялото щастие на този свят, а се бори  за всяка малка частица от него.

Тъжно, но факт. Навсякъде в България. Във всеки един дом, попил  болката на хилядите самотни и необичани деца. Излишни за родителите си и заради това – убедени, че са излишни на самите себе си. Разказът на Иво Кабаков не се изчерпва до този текст, до този материал или до поредния случай на насилие или агресия към децата от домовете (понякога породена от самите тях). Имах вътрешни колебания дали да я публикувам в блога си, но вярвам, че може би така ще помогна на Иво. Или поне ще се опитам.

Това, което ме впечатли най-много в него, е волята му да се бори в този немилостив към него живот. Съзнава, че не е единствен и затова се старае да помага и на други деца без родители. В момента Иво живее в Дом за временно настаняване. Съвсем скоро ще напусне стаята си там, за да може друго дете да заеме мястото му.

В тъмната стая има много, много такива деца. Искаме ли да им помогнем?

Иво го прави, въпреки ниската заплата, която получава. Последното му дарение е за дом “П.Славейков” в столицата (там стана инцидентът с падналото от третия етаж момиче). Момчето не знае дали със скромната си заплата ще успее да живее самостоятелно в бъдеще. Засега си е намерил квартира при приятели. Но докога ще може да остане там? Трябва му жилище под наем, което да дели с приятел и да плаща за него 150-200 лева. Моля всеки, който има подходяща оферта или идея къде Иво би могъл да живее през идните месеци, да ми пише тук, в моя блог.

Нека помогнем поне малко на онези, които не познават светлината, но не спират да се борят за нея. Както казва Иво: “Да отговорим с усмивка”. А той винаги отговаря така – с усмивка

Музикален поздрав от мен с една от любимите песни на Иво. “Тя е за нас.”, бяха думите му.

 ИВО „Знаете ли, 18 години да бъдеш затворен в една тъмна стая – колко време се иска, за да се приобщиш към това общество. Аз съм на 29 години и има още неща, които не разбирам.”

Иво от тъмната стая. Не помни друг живот, освен този зад стените на домовете за деца-сираци. Сменил е няколко. Днес живее в приют за временно настаняване. Не познава баща си, а майка си видял само веднъж. Попитала го: „Ти кой си?”. Простил е на непознатата си майка, но през всичките години търсил друга – истинска. Веднъж почти намерил. Помни само името и хубавата й усмивка – леля Маргарита. Починала преди да успее да го осинови и той останал в дома.

ИВО: „Най-трудното в един такъв дом е да получиш обич. Тя не се среща. Един дом получава някакъв бюджет и този бюджет свършва още преди да е дошъл краят на годината. И после се почва едно ходене по мъките. Ходене за дарения, за дрехи, дарения за храна.”

Въпр.  „Стигаше ли ви храната?” 

„Не, тя храната никога няма да стигне, в такъв дом никога няма да стигне.Там възпитаниците са свикнали да наблягат на хляба, защото той засища, но дали е пълноценно, само те си знаят.” 

„Животът в един такъв дом е да оцелееш. Всичко останало е мираж, просто един мираж.”

Иво обаче решил да пипне миража, да прескочи в живота отвъд. Намерил интернет-зала, която да го вземе на работа. Но и дотук не спрял – купил си компютър на изплащане. Най-голямата му радост.

ИВО: „Интернета е моята слабост, компютрите са моята слабост и си остават такава. Те са връзката ми към света, връзката към целия този живот, който е извън тъмната стая.”

Така печели приятели. Понякога среща добри хора. 

„Има ги, има ги – не са един, не са и двама. Малко са, броят се на пръстите на едната ми ръка, но ги има. Хора, които те разбират, хора, които знаят това общество как ще се справи навън и са готови да ти помогнат, за да се справиш, да се изправиш.” 

„Много, много от домовете, много от тези, които живеят там, смятат че светът едва ли не им е длъжен. И когато излезеш с едно такова чувство от една институция, ти започваш да се сблъскваш с реалността, а тя те бичува, бичува, бичува и си казваш: „Добре, аз какво правя тук?”

Въпр. „Има ли нещо, от което Ви е страх?” 

„ Ако остана на улицата, колкото и сили да имам, ако бъдат смазани и остана на улицата…да, страхувам се.”

Когато го попитате какви са децата от домовете, Иво отговаря: „объркани”. Объркани от злоба, защото няма кой да ги обгърне с топлина. 

„Когато си настанен в едно такова общежитие, в един такъв дом, още дори от малък, когато израстваш, там се създава един страх към абсолютно всичко, дори към околните.” 

„Страх от момента, в който възпитателят ще вдигне ръка – дали това ще е шамар или поздрав.”

Въпр. Имало ли е случаи на бой, на малтретиране?

„Тези малтретирания основно стават в детските домове, защото там работят хора, които разбират проблемите, но как са назначани, никой не знае.”

Иво не обвинява, а търси изход за себе си. Но не спестява вината на държавата и обществото. 

„Сит на гладен не вярва”, но май че всички станахме гладни. На държавата – заради това, че ние някакси…Тя ни вижда, ние не сме незабележими, тя ни усеща, защото викът, който надаваме, е вик, който може да се чуе доста надалеч. И тя откликва, но откликва някак безчовешки.”

Децата от домовете. Забелязваме ги само при поредното нещастие и поредния благотворителен жест. Виждаме ли ги? А готови ли сме да ги видим? 

„Погледнете своите деца – какво говорят техните очи? Какво говори тяхното лице? Дали е по-различно от това лице, което седи в тъмната стая?”