Дали щастието в живота идва едва след като си извървял дълъг път от изпитания?
И при кого идват изпитанията – нима не при тези, които могат да се справят с тях?
Животът е като една спирала, която започва от една точка и завършва в нея.
Изпитанията често се повтарят. Грешките след тях - също. Къде тогава е изходът?
Единствено в силата да извървиш пътя си. Мама обичаше да казва, че всеки има своя пътечка, наречена живот. За някои тя е осеяна с камъни, а за други е покрита с асфалт. Въпрос на късмет. И на сила, за да превърнеш камъните в диаманти. Да се пребориш с трудното. Нима животът не е точно това – една вечна борба… Докато стигнеш до момента, в който ще се обърнеш назад и най-накрая ще си кажеш :”What a wonderful world!”.
А щастието? Щастието навярно е онези малки неща, които обикновено не забелязваме. Somewhere over the rainbow. Там, където погледът ни все не достига. Просто защото не умеем да се вглеждаме в детайлите.
Все още събирам парченцата от моя пъзел на щастието. Открила съм няколко.Иска ми се някога да ги събера всичките. Не са много, но все ми се изплъзват – като хлъзгавите камъчета по морското дъно. Изглеждат толкова близо, но когато се наведеш, за да си избереш някое, най-красивото, то изненадващо се скрива, изплъзва ти се, а после отново се появява, но някъде далеч от теб…
Сигурно щастието е в минутите, когато виждам цветовете на света около себе си. И в които не искам нищо повече от себе си, живота и света. Да, навярно моето щастие е точно там – скрито в зеления цвят на дърветата след дъжд; в ръката на бащата, който държи малкия си син; в неповторимия миг на раждането на нова идея; в усмивката на лятото… Някъде там – over the rainbow. Под дъгата, която толкова искам някой ден да видя – като цветен път. Да го обхвана с поглед и да знам, че нищо повече не искам от него.
Понякога ми се иска да си представя как след поредното изпитание, над мен се появява дъга. А под нея се усмихва то- неуловимото щастие. Казват, че щастието идва при онези, които търпеливо го чакат. Не ми се чака. Искам го сега. Цялото. За мен.
Докато моята дъга се разтопи там, където пътят се слива с безкрая на хоризонта. Somewhere over the rainbow.
2 Отговори so far ↓
ivan // април 14, 2008 at 5:13 pm
Bebche, istinata e che shtastieto obiknoveno e nevidimo s prosto oko, razbirash che si bil shtastliv, a ne si znael. I tova obiknoveno se sluchva sled mnogo mnogo godini…
Графът // юни 29, 2008 at 5:14 am
ivan е много прав. Щастието истински се преценява през лупата на годините. Тогава виждаш, че моменти, в които си се чувствал нещастен, всъщност също са били в сферата на щастието. Например, скарване с много близък човек – след години разбираш, че е било щастие да имаш до себе си този близък, дори възможността да се скараш с него!
Силата на понятието “щастие” не е във всеобхващата стойност, а в изявите на неговото всекидневие. Изпитанията (предпочитам “проблемите”) нямат отношение към него освен чрез задоволството при решаването им.
А майка Ви много добре го е казвала. Остава да си помислим по какво е по-приятно да се върви – по асфалт или по неравна пътечка в планината…