Безгрижната страна на живота – 1-ви юни :)

Ето го – денят, в който осъзнавам, че съм пораснало дете. Постепенно 1-ви юни се превъща в тъжен празник. Не, не страдам по „изтеклото през пръстите ми детство“. Не ми липсват игрите, училището и гадния пубертет. Единственото, което истински ми липсва от времето с балоните, захарния памук и въртележките, е безгрижието.

Казват, че съм усмихнат човек. Дори в периоди, когато усмивката ми се появява толкова рядко, че чак забравям как изглежда в огледалото. Странно, и тогава се намира някой, който да ми каже, че съм огряла деня му. Всъщност усмивката, освен спомените и снимките, е това, което ми остана от детството. Дали околните подозират, че в нея е скрито едно неотишло си дете?

Напоследък оцелялото в мен дете (искрената усмивка) не се появява пред всеки. Още един признак, че съм пораснала. Какво загубих дотук? Голяма част от вярата си в хората, голяма част от наивността си, голяма част от увереността, че морето е до колене, а за жалост – доста прилична част от мечтите си. Колко губим по пътя на израстването? И можем ли да се върнем назад, към детството и безгрижието, поне за ден?

Малко странно е да има по един ден за детство, любов, жени и прочие… Някак съм на страната на постоянните, а не на временните празници. И това не бе така преди. Чаках с нетърпение 1-ви юни и му се радвах почти толкова, колкото на рождения си ден. Тогава по Канал 1 все още даваха „Милион и едно желания“, а аз не излизах цял ден, да не би да изпусна някое интересно „детско“. Наскоро прочетох в едно интервю с някогашната Кака Лара нещо малко тъжно, но и показателно за промяната във всички нас, дори в децата – предаването се били изчерпало, защото децата вече не пишели писма, а седели пред компютрите и нямали нужда от детски филмчета по телевизията, защото можели и сами да си ги теглят от нет-а… Не знам. На мен ми става тъжно – та нали в моето детство очакването бе по-силно от удоволствието да гледаш анимации. А после имаше глезене с вкусотии като пържени картофки и сладолед…На мен ми бяха разрешени само по празници, въпреки че не бях пълно дете, но майка ми си имаше свои строги правила за храненето. Купища зеленчуци, пюре вместо любимите пържени картофи, ябълки вместо шоколад… Всъщност днес съм й благодарна, че ме е научила да се храня правилно. Но във Видин никога не е имало “Макдоналдс“ Сега за детето всеки ден е празник, стига само да го заведеш в това ужасно място. Сори, но аз не бих си водила детето там. Справка – страхотният документален филм „Supersize me“.

Да, не само аз съм пораснала, но и детството се е променило… Въпреки че винаги има начини да научиш детето си да обича книги, нали? Както и да спортува, да цени природата и да пази усмивката си

Е, моето детство понякога решава да ми помаха иззад ъгъла. Играем си на криеница А бих препочела да играем на стражари и апаши или на филми. Има седмици и месеци, в които упорито се крие от мен. Отлетялото безгрижие. Преди не вярвах, че в един момент просто ще си отиде и ще преотстъпи място на отговорности, задължения, мисли, мисли, пак мисли, притеснения и лицемерни игри… Добре дошли в света на възрастните Както се пее в една многоооо любима песен: „I’m losing my favourite game“… Е, такъв е животът. Все нещо губим.

За да си напомня какво не бива да губя, ето го моят списък с любими неща от детството:

1) Усмивката – ох, добре, че все още е тук

2) любовта към маргаритките – за да не забравям за нея дори си сложих собствена заглавна картинка с тези прекрасно-простички бели цветя с малко жълтичко

3) детските песнички

4) незабравимите приказки на Ханс Кристиан Андерсън и чудните герои на Астрид Линдгрен („Хари Потър“ пасти да яде)

5) кисело мляко с бисквити

6) лятото, ваканцията и морето )))))))

Хайде стига толкова – хубав ден от мен!