Предполетно (абе май няма такава дума)

Събрах багажа. Побра се в големия куфар, който ще нося сама. И за пръв път сама ще трябва да пресека  “граничната зона на България“, за да мина отвъд – в „истинската Европа“. Чувството, което изпитвам днес, е сплав от вълнение, радост и малко страх… Може би от неизвестността на чуждото.

Всички казват, че един месец ще мине бързо. Милото ще си отдъхне от мен, а аз… Аз ще откривам себе си -как ли ще се справя???? Дали ще намеря приятели? Дали ще успея да се порадвам на живота в Германия? Дали, или, как ли…Цялата съм една въпросителна.

През последните дни преоткрих София. Да, точно тази София, която се нарежда сред най-лошите за живот градове (ех, дори в Ханой било по-добре)… Хммм, когато знаеш, че скоро ще заминеш, всичко ти се струва различно. Спираш да се дразниш на бутащите се в теб хора (особено по спирките на градския транспорт!); на подвижните плочки, събрали в себе си море от мръсна дъждовна вода; на задръстванията сутрин… Изведнъж малките улички грейват, а обичайният маршрут за прибиране у дома се превръща в прекрасна разходка. Тази последна седмица се радвах на всичко. Но ето – отмина много, много бързо.

Утре вечер може би ще се разхождам по някоя чужда „щрасе“. И макар че това не ми е първото пътуване нанякъде, сега няма да има с кого да го споделя. Затова ще пиша.

Все пак е само за месец, нали? Ще се върна и ще има море, и още пътувания, и лято, и нови приятели, и хубави спомени… Надявам се да открия непознати неща – за хората, за себе си и за някои части на света

П.С.И понеже съм си Разсейка Разсейкова, само да не си изпусна самолета в Мюнхен…:)