Меланхолично

Есента дойде с бързи крачки, наметната с цветен шал от бавно умиращи листа. Събра летните ми спомени и ги захвърли някъде зад олющените фасади на помръкналите софийски улици. Мрачни, озъбени от студ дни. Слънцето се показва като бледа усмивка на нечие вечно намръщено лице. Не, то вече няма да се върне с шума на морето и самотния крясък на чайките; няма да погали очите ми привечер, докато се скрива зад окъпания в златиста нега хоризонт…

Тази есен се е преоблякла в одеждите на зимата – мога да усетя студения й дъх. Никак не й се играе с децата на гоненица в парка. Навъсила се е в своята непобедима сивота. Студът нахлува и в моето сърце и го попарва с безразличие. Затова сега ми харесва да гледам в нищото. Не ми се лети с чайките. Не ми се пише. Не ми се върви. Простих се с безразсъдното си, наивно, усмихнато, волно лято.

В тези настръхнали дни обичам леглото си, където се завивам през глава и бродя из своите въображаеми, далечни страни…Все на юг, все по-на юг…