Ето ни – седим и си разказваме истории, прекъсваме се нетърпеливо с : „Чакай да ти кажа за…“Всъщност няма значение за какво точно ще говорим. Не думите са важни, а емоцията. Така е във всеки „разговор по женски“. Това е тайна, която мъжете никога няма да разберат. На въпроса: „Абе какво толкова си говорите всеки път с Лили?“ – просто няма отговор. Как да обясниш на гаджето си всички онези теми, темички и темища, за които сте способни да говорите с най-близката си приятелка?
Тази вечер сме четири. Ани вметва, че сме като героините от „Сексът и градът“. После единодушно решаваме, че не, не сме, и не искаме да бъдем. Харесваме филма, но не и в реалния живот. Не си купуваме обувки на „Маноло Бланик“. Поне засега. Не сменяме мъжете като носни кърпички. Всяка от нас си има по един 
Не живеем в Ню Йорк и не обикаляме Манхатън по цели нощи. Това сме си ние – четири приятелки от гимназията, осъзнали, че няма по-истинско приятелство от онова, в което можеш да израснеш с някого… А то се случва само веднъж – времето, в което споделяте емоциите от първите гаджета, първите купони до сутринта, първото посрещане на изгрева, първото напиване, първите цигари, първите изпити… Първите стъпки към всичко, което сме днес - четири момичета, които някак неусетно се превръщат в „малки жени“.
Смеем се шумно, докато избираме вечерята си. Младият сервитьор вече е напълно объркан – гледа ни като първокласник, който стои пред черната дъска и от притеснение все не успява да разбере въпроса на строгата учителка. Накрая сякаш влиза в нашата матрица, усмихва се и кимва. Ок, разбрал е, че имаме нужда от бяло вино за начало и четири салати за след това.
Не сме се виждали от толкова дълго време, че думите се надпреварват сякаш са на маратон. Много неща са се променили, но и всичко си е както преди. С малкото уточнение, че ние сме променени, защото времето е забързало хода си. Вече тичаме след него, опитвайки се да се справим с всичките си цели, амбиции, мечти… Преди тичахме само в час по физическо – все още помня металния вкус в устата и болката в дробовете след всяка обиколка на гимназията. Днес се надпреварваме със себе си. Но и четирите знаем, че ще успеем да финишираме точно там, където ни се иска.
Има приятели, които винаги остават до теб. Не е нужно да им се обаждаш всеки ден, нито да се виждате по график. Просто знаеш, че те са там, и винаги можеш да ги потърсиш. А когато се видите, няма нужда от преструвки, защото в техните очи ти си себе си. И е хубаво.
Смеем се, докато си пожелаваме скоро пак да се видим. Никоя от нас не знае колко дни и седмици ще минат, докато „се съберем“. Но знаем – има хора, с които не се разделяме завинаги, а само до познатото „скоро“…
На В., А., Ю., и на Ани, която е далеч от София, но въпреки че не я виждам, си остава моя приятелка
