Задъхвам се от истории. Преминават край мен всяка вечер, докато вървя по „Славейков“, по „Графа“, по „Солунска“. Искам да ги събера в папка „Улични истории“ и да ги разкажа с думи.Липсва ми писането. Онова, спонтанното, без задължения и нормативи. Не мога да смогна. Умът ми гори за глътка въздух. Дави се в желанието си да има повече свободно време. Мечтая за минути, часове, цели дни само за мен. Кога свободното време се превърна в лукс?
Искам да остане насаме с мислите си. Искам светът около мен да замълчи, да спре на стоп-кадър. Искам минутки тишина. Без срещи с хора, без въпроси, без мисли, без идеи, без заглавия, без време… Шшшшт, дайте ми тишина…И време ми дайте – поне за една разказана история. Бих си избрала историята за Жената, която стои на ъгъла. Винаги е там, лято и зима, за да проси. Изглежда сгушена в годините си и стара, колкото света. Но Боже, колко е гладна, колко е озверяла от живота и неговото безразличие, което я подминава всеки ден.
И аз я не я поглеждам, а упорито навеждам глава. Зная, че е там, на ъгъла, но не искам да я видя. Страх ме е от спрялото време в очите й. Там светът присъства само с една дума: „Глад“. Глад за хляб, за любов, за внимание. Глад за топлина. А докато аз свеждам поглед, към ъгъла на бедността се приближава младо момче. Дава на жената плик, от който любопитно се блещи бял хляб (когото вестникарите в “Труд“ народняшки наричат „самун“). Треперещите ръце на жената се впиват в найлоновото пликче, а момчето тихо й казва: „Има и сирене. Иди да ядеш и спри да просиш.“
Прекрасни са малките стъпки, стига да имаме смелостта да ги направим… Защото те ни напомнят, че все още има неща като доброта и състрадание.
Аз често подминавам Жената на ъгъла – понякога е циганка, друг път старица с неизвестна възраст, жена с акордеон или момиченце с парцаливи дрехи…Но има и дни, в които се спирам. Поне за да осъзная, че светът не се върти около мен. И в него има хора, за които времето наистина е спряло. Може би завинаги.
