Пеперудeна история

„Пеперудите в корема ми са моята любов към теб,

няма къде да се скрия от нея.

Пеперудите в ума ми умират след любовта към теб,

 ако така е трябвало да се случи „

Секундата, която съм чакала толкова дълго. Минава без време. Срещам погледа ти, а не зная какво да кажа.Отново те губя, преди да съм си спечелила дори този миг, в който искам да ти споделя толкова много неща. Изживявала съм този сценарий месеци след раздялата ни. Представяла съм си точно как ще те срещна и какво ще ти кажа. Може би ще те спра с думите: „Здравей, как си?“. А после ще си поговорим за обикновени неща – завърши ли, къде работиш, как живееш, с кого? Въпросителните са толкова много, а и двамата все още не знаем отговорите. В какво сгреши, в какво сгреших. Е, няма значение -  нищо от сънищата ми не се случва в студения декемврийски ден. Умът ми се сплита на панделка от прехвърчащи пеперуди. Блъскат се като полудели в наносекундите на нашата случайна среща. Така и не намирам какво да ти кажа. Но когато очите ми срещат твоите, времето покрай мен застива в кадри: виждам те като в сън, уж си до мен, а ни делят години, преди да съм те видяла вече знам, че това можеш да бъдеш само ти. Поглъщам спомена за теб с поглед - плъзга се покрай теб, от кецовете до якето и ръцете ти. Говориш по телефона и се усмихваш, но не на мен. Не си се променил. Питам се дали ще ме познаеш. Ще срещнеш ли очите ми? Пеперудите все още са тук – но не в корема, а в ума ми. Вече не съм влюбена в теб. Отдавна обичам друг, както никога не съм обичала теб. А може би всяка последна любов е микс от най-доброто, което си искал да вземеш от предишната. Ето ги отново, пърхащите пеперуди на спомена, феите на моята слабост, пакостниците на моя ум…

И най-дългата секунда, в която решаваш да ме погледнеш. Застиваш на място с телефона в ръка. Просто стоиш, и аз стоя, а светът безразлично си върви около нас. Виждам как отново минавам през теб, сега връзката ни изглежда като филмова лента, която искаме да превъртим на бърз ход, преди да я изтрием завинаги. Поздравяваш ме с поглед, но не казваш нищо. Разпознавам се в едно леко присвиване на кафявите ти очи с дълги като на момиче мигли. Обичах да ги целувам всяка сутрин, преди да се събудиш, а ти така и не разбра. Затова осъзнавам, че  няма връщане назад. И моето неизречено „Здравей“ отлита заедно с коварните пеперуди. Дори не се спирам. Обръщам глава и също намирам спасение в телефона. Трескаво набирам нечий номер – оказва се колежката ми Петя. “О, здрасти, ами аз такова…ще ми кажеш ли кой учебник да си купя за изпита в понеделник? “

Наносекундите на тази наша случайна среща – приличат на палавници пеперуди, едно махване с крилата и са отлетели. Ще се престорим, че не сме ги видели. Вече не се познаваме. Връзката ни не се е случвала. Никога. Само че в онзи кратък момент мога да прочета в очите ти цялата ни история. Знам, че е там. Обичта, която сме имали. И тъпата болка от нейната загуба.

Бягам,  но в обратна посока. Не се опитваш да ме спреш. Продължаваш да говориш по телефона, чувам гласа ти зад гърба си. Знам, разбирам. Вече няма какво да си кажем, но може би сме си простили. Не един на друг, а на самите себе си.

От бързане да те забравя изкълчвам сърцето си – тичам към спасението на твоето отсъствие на високите си токчета и се спъвам в тълпата от хора на трамвайната спирка. Колко от тях бягат от себе си?

А докато все повече се отдалечавам от тях, от теб, пеперудите в ума ми се превръщат в обикновени гъсеници с откъснати крила.

 

Някъде там, по-близо до морето

Хемингуей наистина е бил прав – всичко, което е далеч от морето, си е просто една провинция. Защото усетиш ли свободата на соления морски бриз, винаги искаш да се върнеш при него…

Аз го боготворя – безкрайно и непостижимо, неопитоменото от мен море. Странно, така и не се научих да плувам, но винаги, когато съм близо до него, усещам спокойствие. Мога да погледна на живота отстрани и да му се присмея. Заради бързината, с която минава покрай мен. Водата измива и най-упоритата представа за време. Тук, върху пясъка на всички минали неща (първата цигара, първата трева, първото „Обичам те!“ и първото „Мразя те, изчезни от живота ми“) танцуват спомените и мечтите ми.

Ето защо когато вчера най-случайно открихме  парченце море в сивата софийска реалност, отново прегръщах усещането за лято, както бих се радвала на стар приятел. Всъщност това място е ресторант или по-скоро квартално заведение – намира се зад сградата на СДВР, на „Позитано“ 60. За да го откриете, следвайте знаците, разлепени по пътя Името е „Рибски“ – първоначално може и да ви се стори смешно, но този малък семеен ресторант ни спечели не с името или с рекламата си, а с вкусната морска храна, чистотата и приятелското отношение на персонала.

Първоначалното ми недоверие изчезна в мига, в който усетих аромата на печена риба. Поръчахме си хайвер със сухари и рибена чорба за начало, а след това – пъстърва и скумрия на скара с гарнитура и две чаши бяло вино. Въпреки мрачния ден, отново бяхме край морето и отново гонехме вълните. Атмосферата в този малък ресторант наистина напомня за дългите летни дни, в които плажът се редува с хапване в онези малки кръчми, в които храната винаги е някак необяснимо вкусна.

Поговорихме си и с персонала – естествени и любезни хора, които не само са готови да те нагостят с усмивка, но и да направят всичко точно по вкуса ти – рибата да е добре препечена, хлябът също… Спечелиха ни и със спокойната обстановка, липсата на шумни компании и страхотната музика. Слушахме фадо, а после джаз. Никаква чалга и никакъв компромис с качеството на храната. Затова пък цените са изненадващо ниски – обяд за двама души с предястие, супа и основно+ две чаши вино = 18 лева.

Заслужава си, наистина. А и два часа в подобен ресторант са истински релакс. Не открих минуси, въпреки че бях критично настроена в началото. „Рибски“ надмина всички наши очаквания. Ще се върнем отново. Някъде там, по-близо до морето.