Безвремието на едно родопско село…
Ето ме отново - I’m back to the reality! Връщам се в нормалния живот след седмица и нещо relax - мотах се, посрещах гости (мама) и ходих на гости (село Хасовица), боядисвах яйца и стоях половин час на опашка за козунаци,които дружно изядохме за три дни… Такива ми ти празнични и безделнически нещица ме вълнуваха през изминалата седмица. Избягах за малко от София, но когато се върнах, установих, че всъщност всичко си е постарому. Дните, дъждът, напрежението вътре в мен, както и натрапчивото усещане, че празниците са свършили и е време да свърша нещо полезно.
За четири дни бях в село Хасовица, което се намира до Смолян. Красивата природа, чистият въздух, тишината и… липсата на време го описват най-добре. Едно малко и отдалечено родопско село, където животът е съвсем различен - тих, спокоен, бавен, истински. Стига само за малко да се отдалечиш от столицата и осъзнаваш, че всичко извън нея е друг свят. Покрай пътуванията си винаги установявам, че селата в България се намират извън времето…И са прекрасни именно с това-със своето отдалечено безвремие. Тук нещата придобиват по-различен смисъл. Изведнъж виждаш нормалния си “градски” живот като през криво огледало. Изглежда непознат и странно чужд, осеян с бръчки, които ти напомнят за проблемите, работата, стреса, парите, пропуснатите някъде мечти… В едно от многото красиви села на България тези притеснения се оказват смешни, ненужни, незначителни. Защото в села като Хасовица животът има много прости измерения. И те са верните, истински важните. Тук има време, спокойствие, чист въздух, шум на вятър, песен на птици, полъх на яркозелени листа…
В българските села все още се пазят позабравени ценности като това да поздравиш съседа, да поговориш с новодошлия, да се събереш с приятели на обща маса, да поговориш ей-така, от душа… Тук все още помнят какво е да бъдеш човек. А може би хората неусетно се променят, идвайки си “на село”. Отпускат се, забравят проблемите и прегръщат свободата си, а така неусетно стават по-добри. Може би това е причината толкова много чужденци (предимно англичани) да купуват къщи в българските села. Сякаш навсякъде, във всяко село, което открия покрай работата си или просто така - за удоволствие, има поне по няколко английски семейства. Децата им тичат по поляните, докато родителите им се наслаждават на българската ракия, киселото мляко и…самотата. Да, в нашите села почти няма млади хора. А дори и да има, те идват само за уикенд-два, а после се връщат в града. Българите все още не искат да живеят в селата, докато други европейци, че и американци, търсят точно това - един така наречен “био-живот”, който всъщност представлява малко свобода и спокойствие в забързания,твърде динамичен и напрегнат свят.
Отдалечен от големия град, човек неусетно се връща към позабравенети си корени. Изпитва удоволствие да си направи градина и да се грижи за нея, да накладе огън в камината и да си направи скара на двора…
Обръща се към самия себе си, за да си каже: “Абе аз за какво се бъхтих толкоз години!”. Всъщност истинските важни неща в живота са семейството и щастието от това да построиш живота си така, че когато се обърнеш назад да виждаш повече радост, отколкото тъга. Както ми каза едно английско семейство от Манчестър, което избрало село Николово до Хасково за свой постоянен дом: “Цял живот работихме и накрая - нищо. Обръщаш се назад и разбираш, че са минали десет, двайсет, трийсет години… И какво ти остава всъщност? Нищо! Имаш само себе си.” Тогава ми споделиха, че в България намерили спокойствие и наново усетили радост от живота. Отглеждаха кокошки, довършваха ремонта на къщата си и се учеха как да садят домати. Не зная дали наистина тук отново са щастливи. Но все си мисля, че един ден и аз ще избера да живея по този начин. Някъде далеч от София, а може би - дори от България. Въпреки че именно тук, в България, все още има непокътнати от времето места - с прекрасна природа, топли хора, спокойствие и огромни поляни с глухарчета, където децата ми да тичат на воля. През тези четири дни в родопското село Хасовица аз отново преоткрих неповторимото чувство на радост от малките неща - разходката в гората; вкусът на топлия, току-що опечен хляб; чистият въздух, който ме изпълваше с енергия; интересната книга, прочетена на открито.
Разбира се, засега не бих могла да живея някъде далеч от града. Все пак съм на 22 и не планирам да пиша мемоари пред камината в селската си къща 
Но един ден…Кой знае Жалко, че си нямам село. На тези, които имат къща някъде извън София, бих им пожелала само да я оценят И да преоткрият истинския живот - онзи, който тече по вечните правила на времето. Някъде, където хората все още са свързани със земята, семейството и приятелите си.
