Диагноза “Болка”
Най-накрая имам време за блога си…
Но наистина ми е трудно да започна да пиша за това, което се върти в съзнанието ми. Докато вървях към вкъщи, забила поглед в земята, падналите есенни листа приличаха на мислите ми… Разбъркани, приземени, малко тъжни, мокри от сълзи, пожълтели от надежди, но все още живи, все още неразложили се…
Има моменти, в които животът ти сякаш тръгва отначало. Ей-така, без дори да осъзнаваш как точно се случва промяната. След един плач разбираш, че си друг. Можеш да се справиш с всичко. Или не съвсем… Но поне можеш да се справиш с диагнозата. И със самия себе си.
Има моменти, в които ти се ще да започнеш от нулата. Да бъдеш нов човек. Защото си грешал преди. Защото си загубил приятел. Или защото си спечелил битка, от която никак, ама никак не се чувстваш победител. А може би защото си осъзнал, че щастието всъщност е в самия теб.
Има моменти, в които разбираш, че не си вечен. Sorry, но в този свят има и болка. Всъщност истински го разбираш в мига, в който осъзнаеш, че не си непоклатимо млад, не си неуязвим, не си от хората, на които винаги им върви. Някак си се озовал насред пустинята от болка. Някак този път диагнозата е за теб. И животът ти се променя, ти се променяш. Не знаеш как точно. Знаеш защо, но тайната е само твоя. Дори и да я споделиш, няма да намериш истинска подкрепа. Защото в този живот всъщност си сам. Сам с физическата болка, сам с диагнозата, сам със страха, сам срещу себе си. Бориш се с всички “ако”… Сутрин ставаш с надеждата, че този ден ще е същият както някога, преди да ти кажат диагнозата, но този ден е реален, този ден е сега. Няма друг освен него. Другите дни са в миналото.
Някак изведнъж се случи. Не знам защо. Нямам обяснение. Нямам идея как ще се преборя със случилото се. Знам обаче, че имам сили да вървя напред. На 22 съм и не е честно. Но адски много неща в този свят не са честни, нали?
Да не говорим за България… Не знам на кого да вярвам - на лекарите ли? Ами всъщност не знам, не мога да им вярвам, защото смятам, че единственото, което ги вълнува, са парите. Съжалявам за цинизма. Но е истина. Истината е, че дадох всичките си пари, за да получа тази диагноза. Всъщност не я разбрах точно. Разбрах, че ме очакват още разходи, още пари, които ще дам в името на здравето си. Или може би - в името на диагнозата. Заради собственото си спокойствие. Спокойствие ли е?
Сетих се и за учителите…Покрай лекарите, де. Оценявам труда им, самата аз съм имала прекрасни и не-чак -толкова прекрасни, както и “ужасни” преподаватели. Обичах училището си - Английската гимназия в град Видин. Стандартно - единствената алтернатива в родния ми, малък град. Чудесна алтернатива. С много хубави спомени. С истински приятели. С истински преподаватели.Обичах учителите си там, но го осъзнах едва по-късно. Благодаря им за всичко, което ми дадоха. Но не мога да оправдая порочната според мен система за частни уроци. Машина за пари, дори от ученици, които нямат нужда от уроци. Разбрах го доста по-късно, когато трябваше да кандидатствам “Журналистика”, въпреки че вече бях студентка в специалност “Българска филология”. Истината е, че не успях с уроците, успях сама година след това. Толкова много исках да уча в Софийския университет, че дори не се замислях с какво би допринесло това образование за бъдещето ми. Е, осъзнах се навреме. Избрах това, с което ми се занимава. Подготвих се сама след тежката лятна сесия в “Българска филология”. Рискувах да изтегля дипломата си и да кандидатсвам отново. Без уроци. Успях.
Е? Ефективна ли е машината за пари в образованието ни? А в здравеопазването?
Оставям тези въпроси без отговор. Имала съм чудесни преподаватели, срещала съм и добри лекари. Всяка система има своите изключения. Иска ми се да вярвам, че и този път съм попаднала на “изключение”.
Защото ме е страх. Страх ме е дали диагнозата е вярна. Страх ме е дали след месец наистина всичко ще остане зад гърба ми. Страх ме е дали всички тези пари, които платих до момента и които тепърва ми предстои да заплатя, са вложение в здравето ми, или са просто пълнене на нечий джоб… Иска ми се да вярвам, че е първото.
И все още ме е страх… Взирам се в падналите есенни листа, жълти, оранжеви, червени, и не искам, не искам, не искам да съм отронен от вятъра лист, паднал на земята. Искам да съм си аз.
К оя съм аз ли? Ако трябваше да се описвам с една дума, тя щеше да е усмивка.
Not any longer.
Хората се променят. Усмивките също. Дърветата, листата, ние… Променяме се. В ден като днешния, в миг като този, само че завинаги. До следващата доза болка.
