Блогът на Елина Цанкова

Събрах багажа. Побра се в големия куфар, който ще нося сама. И за пръв път сама ще трябва да пресека  ”граничната зона на България”, за да мина отвъд - в “истинската Европа”. Чувството, което изпитвам днес, е сплав от вълнение, радост и малко страх… Може би от неизвестността на чуждото.

Всички казват, че един месец ще мине бързо. Милото ще си отдъхне от мен, а аз… Аз ще откривам себе си -как ли ще се справя???? Дали ще намеря приятели? Дали ще успея да се порадвам на живота в Германия? Дали, или, как ли…Цялата съм една въпросителна.

През последните дни преоткрих София. Да, точно тази София, която се нарежда сред най-лошите за живот градове (ех, дори в Ханой било по-добре)… Хммм, когато знаеш, че скоро ще заминеш, всичко ти се струва различно. Спираш да се дразниш на бутащите се в теб хора (особено по спирките на градския транспорт!); на подвижните плочки, събрали в себе си море от мръсна дъждовна вода; на задръстванията сутрин… Изведнъж малките улички грейват, а обичайният маршрут за прибиране у дома се превръща в прекрасна разходка. Тази последна седмица се радвах на всичко. Но ето - отмина много, много бързо.

Утре вечер може би ще се разхождам по някоя чужда “щрасе”. И макар че това не ми е първото пътуване нанякъде, сега няма да има с кого да го споделя. Затова ще пиша.

Все пак е само за месец, нали? Ще се върна и ще има море, и още пътувания, и лято, и нови приятели, и хубави спомени… Надявам се да открия непознати неща - за хората, за себе си и за някои части на света

П.С.И понеже съм си Разсейка Разсейкова, само да не си изпусна самолета в Мюнхен…

Един позабравен опит за разказ. История, която бе написана сякаш за Надето. Някога с нея бяхме близки приятелки. Вече не сме, но думите остават. И понякога ни се иска да си ги припомним отново. Добавям и страхотната песен на Lamb (разделих се с тях след като завърших Английската и нямаше как да пренеса всичките си дискове в общежитието в София). Мисля че тази песен чудесно описва текста, затова мястото й днес е тук.

sms: “4akai me na leti6teto vyv vtornik, 11 4asa. Vry6tam se v Bg za sedmica. Obi4am te.”

Последните капки кока-кола се стичат по гъвкавата извивка на тялото й, като спускане по планински склон, непознато, предизвикващо, близко, и далечно, недостижимо. Приличат на ледени снежинки с цвят на прегоряла захар. Заобикалят нежно единствената бенка, точно там, където се събира разтопената снежна маса, за да се превърне в глетчър от кофеиново-сладко и страстно желание. Устните му проследяват тънките струйки, галят матовата кожа, рисуват свой собствен маршрут от събиращи и разделящи се посоки.

Смехът й е неканен гост в полумрака на стаята. Прозвучава и отлита като сапунено балонче, подгонено от вятъра. Не е ли тя едно мехурче от кикот, по детски волно и жестоко, в началото преливащо от цветове, които постепенно избледняват? Като спомените - за първата им среща, за часовете, прекарани заедно, за избледнелите мечти, за променените планове… Няколко секунди и мехурчето изчезва, оставило след себе си аромат на сапун, невинност и детски смях.

Яна оставя празната бутилка от кока-кола на пода до леглото.

- “Американската мечта” вече не е между нас. - казва толкова тихо, че думите се стопяват между шума на зимно-белите чаршафи.

***

Отново стои на терминала, докато часовникът му отчита оставащите минути. Пътуването е изкачване. Иска му се по-скоро да стигне върха,  да не падне, да успее да се задържи, както винаги, когато е сам, горе, в планината.

Откъде се взеха тези роднини? Ето ги най-близките- мама, татко, Яна, но каква е тази групичка досадни лешояди - чичовци, стринки, братовчеди?

- Да се пазиш там, в Америка-та! - загрижено подвиква една от лелите, загърната в собственоръчно изплетен розов шал. Братовчедка на баща му? А-а, да, леля Гинче, която му носеше плетени чорапи и шалове - заемаха цял кашон в килера.

Усети глождеща мъка, която се прояви под формата на силна болка в корема. Преряза го изведнъж, докато гледаше как майка му тайно избърсва очите си с малка бяла кърпичка, а после го заговаря - варианти от чувства се блъскват в разпокъсаните й думи. Иска му се да я прегърне, но вместо това мълчаливо поема от ръцете на баща си големия сак. Пълен е с багаж - сякаш заминава за цял живот. Предателска мисъл. Ще се върне, нали ще се върне - стресна го силната прегръдка на Яна. Неговият ангел. Дали ще бъде винаги до него?

- Ще ми липсваш! Пиши ми! И аз ще ти отговоря, ще те чакам, колкото и дълго да бъде изкачването ти, аз ще те чакам, ще те чакам, тук - сълзите в очите й ги правят толкова сини, по-сини от лятното небе. Уханието на косите й, нещо като праскова или кайсия. Мила, наивна Яна, та нима спускането в планината трае цели две години? Сноубордът винаги те връща в града, обратно при калните улици и претъпканите спирки. Сноубордът е добър приятел, всъщност най-добрият. Самолетният билет за САЩ е коварно парче хартия - еднопосочен, подкупващ те, бегъл познат.

***

И потъна, потъна в “Америка-та”. Потопи се в неоновите светлини, винаги живи и ярки, огледа се във витрините и в прозрачната пустота на небостъргачите, вдиша ритъма, усети движението и промяната на големия град, промяна в него самия. The Big Apple. Ябълката на раздялата. Новата Троя, потънала в електричество, в богатство и бедност, сладка и отровна, примамлива и така подкупващо свободна.

Волен се занимава с фотография. Все още се учи - да разпознава лица, да търси идеи, да открива илюзии, мечти, “американски прелести”. Погледнат през фотообектива, светът изглежда някак странно лесен. Отпечатан е в кадрите и всяка вечер, докато ги проявява, Волен знае, че няма да се върне назад. Там е споменът за уханието на праскова (или може би кайсия?), там е Яна, но тя вече не е част от неговия негативо-снимков свят.

***

Докато тя живееше в своя…

Две момичета танцуват върху сепаретата в “столичен клуб”. Едната е нисичка блондинка с яркосини очи, а другата - тъмнокоса красавица с изкуствен бюст и тен от солариум. Излъчва увереност, която се смесва с тежкия й парфюм и полепналия по потната кожа цигарен дим. Казва се Далия, но това е само “артистичен псевдоним”. Плътните й устни, обилно намазани с течно червило, се разтягат в подигравателна усмивка.

- Все още ли го чакаш?

Яна се смее вместо отговор, оглежда се и събира възхитени погледи в букет от изсъхнали спомени. Непривично. Собственият й смях я плаши. Сякаш се присмива над самата себе си.

Чуждите, пищни устни леко докосват хладните устни на Яна, езиците им са малки разгневени дракони, които се сплитат в ожесточена битка. Нечии ръце опипват телата им, а музиката се разлива като скъпо уиски в чаша с леденостудена кола-кола.

Само парещо усещане от погнуса. Яна и друг в изкуствена пантонима върху чаршафи от сатен. Лежат, докато непознатият по навик пали цигара. Неизречени думи. Замлъкнал телефон. Нито едно писмо, нито една картичка от Волен. На пресекулки се опитва да си поеме въздух за истината:

- Приятелят ми е в САЩ.

- К’во каза? - издишва дима, докато се взира с празно любопитство в лицето й - Хубавичка си.

Думите идват неочаквано и я замерят с безразличие.

- А, то и аз си имам приятелка. Ама на кой му пука?

- От седем месеца е там - дни, нощи, векове… - продължава тихо Яна.

- Всички сме пътници - обръща се към нея мъжът. - Малки точки върху картата на света. Сещаш се, а? - притиска тялото й толкова силно, като че ли иска да я задуши, да изпие всяка капка от нея. Бръснатата му глава прилича на купол, от който можеш да се спуснеш и да помахаш на света.

***

И отново, отново вижда слънцето. Яна все още не е отворила очите си. Тя навярно сънува, защото изглежда спокойна и чиста. Телата им са слети, но Волен е буден. Мисли за нея, докато гали косата й - светлоруса, ухаеща на праскови. Този път е сигурен. Че е тя. Яна, която все пак дойде на летището, развълнувана, закъсняла, негова, усмихната, топла, нова, прекрасна… Оттогава мина една седмица. И ето - изчаква, за да й съобщи, че утре заминава. Яна обаче знае, тя винаги се досеща за подробностите.

- Ела с мен в Ню Йорк - шепне в ухото й. - Ще живеем заедно в уютна къща с градина отпред. Ще имаме деца. Можем да посадим домати в задния двор. Знаеш ли, мила, там зеленчуците имат отвратителен, празен вкус. (Както и животът ми между снимките и апартаментът на последния етаж). Липсваш ми.

Не е ли липсата необратимост?

Волен усеща как Яна бавно изплува от съня си, опитвайки се да задържи последните думи върху тънката повърхност на реалността. Гласът й е капсулирана пауза, отсъствие, запазено в последната доза липса:

- Бременна съм…От друг.

Капките кола са оставили кафеникаво-ръждиви петна по белите чаршафи.

П.С. Текстът ми е публикуван за пръв път в bpm.cult.bg, но тук съм направила някои “леки промени”. Мисля че в този си вид е по-добре, затова го препечатах и в блога си.

Някога сънували ли сте, че летите?

Спомняте ли си лекото усещане за нереалност, докато се носите сред белите облаци на своя сън? А успяхте ли да запазите малка част от него за сутринта?

Само веднъж сънувах, че летя. Но и досега, всеки път, когато се кача на самолет, изпитвам същата тръпка в корема. Най-обичам да седя до малкото прозорче и да се надбягвам с облаците. Сигурно им приличам на прашинка, незначителна част от безкрая на светло-синьото небе. Иска ми се да ги докосна с ръка, защото ми приличат на захарен памук - единственото забранено ми в детството сладко нещо. Тогава си представях небето далеч, много далеч, и рисувах нагънати, продълговати облаци в часовете по рисуване.

Обичам пътуването ми да започва с гледката на небето от самолета. Минутите минават бавно и ги броя, но от това очакването да видя Прага като на длан, се усилва все повече.

Казват, че първото впечатление е най-важно. И ето - очите ми потъват в зелено-жълтото поле под нас. Сякаш майстор-художник е изрисувал тази земя така, че да изглежда съвършена. Малки къщички са пръснати сред жълт пачурк. “Златна Прага” наистина ни посреща с цвят на най-чисто злато!

                                                                 ***

От аерогарата взехме автобус номер 100, като предварително си купихме билети от електронните автомати на спирката. Приемат само монети (както и автоматите в метрото), така че най-добре винаги имайте в себе си дребни чешки крони. Доста неудобно, особено когато трябва да намериш монети в 8 часа сутринта! Това обаче изглежда като единствен недостатък. Докато трае пътуването ни, не спирам да събирам положителни впечатления. В автобуса не само е чисто, но има и място за багаж (което сме си платили още с покупката на билета). С Иван естествено обсъждаме кога това ще се случи в България и дали ще има много хора, които ще се пътуват без билет. Глобите в чешкия градски транспорт май са доста високи, защото всички, които се качват след нас, също държат билети в ръка.

Движим се бързо, защото пътят учудващо няма дупки. Не мога да не се сетя за култовото: “Кога ще ги стигнем…” Сещате се, нали? Дано поне да е някога…

Хостелът, в който ние отседнахме, се намира точно до православната църква “Св.Кирил и Методий”, наблизо е и спирката на метрото, както и тази на трамваите - “Karlovo namesti”. Името е “Emma Hostel” и можете да резервирате стая предварително в сайта им в интернет. Цените са много добри, а мястото наистина е удобно и не е далеч от централната част на града. Банята , тоалетната и кухнята са общи за всички стаи на етажа, което създава известно неудобство, но затова пък е просторно и чисто,а леглата са големи. В кухнята има хладилник, където можете да си държите напитки или някаква храна, а сутрин кафето и чаят са free.

Тъй като пристигнахме привечер, побързахме да се настаним, след което се отправихме на първата ни разходка в Прага! Вървим, докато топлата нощ покрива сградите, покрай които минаваме, с тъмна пелена. Как ли ще изглеждат утре? - питам се аз. Приличат ми на строго подредени войници - всяка знае своето място и е стегната в униформа с различен цвят. Общото между тях е стилът и прекрасните орнаменти, които разказват техните истории… Някои от тях са осветени - като Танцуващата къща например. Тя има невероятен футуристичен дизайн и се намира точно до река Вълтава. Иначе тук повечето къщи си имат имена. Познават се по орнаментите, които ще видите на тях - например жаби, еднорог, цигулки, рибар, златна чаша… Преди по този начин се означавали адресите, тъй като нямало номера на улиците или домовете. Повечето бирарии също носят подобни имена - “При черния вол”, “При черния бик”, “При мечката” или “При Златния тигър”. Така и не разбрах защо навсякъде се използва думата “черен”. За “златен”, хайде, ясно - все пак сме в Златна Прага.

С Иван избираме да вървим по крайбрежната алея. Първоначалната ми възхита от светлините покрай реката и корабчетата, които се движат във вечерния полумрак на реката, бързо се изпарява. Около нас не спират да кръжат рояци от комари с размер на малки самолетчета Добре де, преувеличих! Не са съвсем като самолети-играчки, но все пак могат да бият по размери дори крайдунавските комари - аз съм от Видин, аз тия ги знам   Какво бе учудването ни обаче да видим как млади влюбени двойки най-спокойно се разхождат покрай прелитащите “стада” от комари! Тук обаче на никой не му правят впечатление подобни прозаични неудобства Прага е градът, в който влюбените са навсякъде - целуват се по пейки или се излежават върху зелената трева в парковете, возят се с лодки по Вълтава или просто щастливо се разхождат из златните улички на този така идиличен град.

 А когато вървиш по улиците на Прага, не можеш да се отърсиш от усещането, че всичко наоколо е само част от един съвършен театрален декор и ти си част от общата игра. Както е казал Шекспир: “Животът е сцена и всички ние сме актьори на нея”. Можеш да се престориш, че си друг - да сложиш доминото на любовта или на развлечението, да покриеш лицето си с воал, да се напиеш, да потанцуваш пред Тинската катедрала, да обиколиш улиците в търсене на непознатото и… да забравиш за целия останал свят. Прага прилича на един съвременен Вавилон, събрал в себе си цялото разнообразие от езици. Френският се смесва с английски и немски, руският се редува със сръбски и български, а пък японският май е нещо като втори чешки, защото тук е пълно с малки, дръпнати япончета. Те са най-ентусиазираните и екипирани туристи - всеки е поне с две камери и пет фотоапарата. Винаги са супер енергични и щъкат навсякъде като едни само-презареждащи се батерии “Duracell”.

Това, което тези смаяни homo-touristicus снимат толкова настървено, е прословутият астрономически часовник, който се намира на площада в Стария град. Най-добре го разгледайте на дневна светлина и се наредете пред него поне пет минути преди началото на новия час (например в 12 без 5). На всеки кръгъл час има безплатна атракция Всъщност този часовник е уникален в своята изработка и датира от началото на 14-и век. По него едва ли ще можете да си сверите ръчните часовници Тъй като е направен преди сума ти векове, естествено отразява древното схващане за произхода на Земята - тоест, че ние сме в центъра на вселената, а Слънцето кротко се върти около нас. Най-интересното на този часовник са фигурките на 12-те апостоли, които започват да се показват една след друга, докато камбаната на часовника “възвестява” за настъпването на новия час. Накрая на “шоуто” ще чуете и кукуригане на петел (след това ще последват разочаровани възгласи на тълпата в стил: “Е, само толкова ли?”). Повече - само след час

 Всъщност площадът на Стария град може да бъде чудесна отправна точка за разходка и sightseeing. Сградите тук са прекрасни и повече наподобяват декори от филм, отколкото реални постройки, предназначени за живот. Докато разглеждам гордите фасади на къщите, си мисля какви ли щастливци живеят в тях… Във всяка от тези къщи има по някое луксозно заведение с гледка към Тинската катедарала, астрономическия часовник и така наречения Малък площад. Там можете да пиете бира или вино на елитарни цени и да се почувствате част от тълпата богаташи в стил “Ориндж Каунти”.

 Тинската катедрала. Не ви ли прилича на приказен дворец от чудния свят на Братя Грим? От едно друго време, в което хората са вярвали в дракони и великани, а рицари на бели коне са спасявали златокоси принцеси? Невероятно е как този нереално-приказен дух е съхранен в продължение на толкова столетия и може да се усети дори и днес, в 21-ви век… Въпреки светкавиците на фотоапаратите, когато вдигнеш поглед нагоре, към небето и величествените кули, разбираш колко преходно е всичко около нас… Всичко, освен онова, което може да остане в историята.

Оставете Прага да ви разкаже своята приказка. Тя наистина има какво да ви каже и покаже Ще ви въвлече в лабиринт от тесни улички с красиви и поддържани къщи, които са приютили кафенета, барове, магазинчета за сувенири… Количеството от продавани матрьошки е просто огромно! Мисля, че дори в Русия няма толкова много от тези традиционни кукли във всичките им размери и разновидности. Разгледайте магазините за бохемски кристал и се полюбувайте на накитите от янтар, които ще ви спират на всяка крачка. Аз лично се впечатлих от прекрасните кукли на конци, които са нещо като символ на Прага ( а може би и на Чехия, не знам). На мен лично ми се струваха малко тъжни и самотни, закачени по стените на магазините в очакване на своя купувач. Цените им са сравнително високи (най-хубавите достигат до 2000 евро), но ако искате да си имате спомен на конци - това е изборът! Всяка от тях е уникална - покрай характерни образи като Пинокио и Спящата красавица, има изобилие от вещици, смеещи се зловещо, както и мили старчета, чарли чаплиновци и цели сцени с малки куклички на тях. Ако сте с дете в Прага, можете да му изнесете един куклен театър в магазина

Преди да ви разведа набързо из “потайностите на Стария град”, ще ви насоча към едно от най-знаменателните за Прага места. Тук са случвали всички бунтове в града, както и Нежната революция на чехите. Това е площадът “Венцеслас” (не съм сигурна за произношението, на мен лично ми звучи като “Венцеслав”).

Днес площадът гъмжи от туристи и можете да видите много руснаци, които закусват с прословутите наденички Да, наоколо има предостатъчно “улични закусвални”, където да хапнете на крак печена пражка наденица с горчица, резен ръжен хляб и кисело зеле. Дори и да ви се струва отблъскваща или тежка, всъщност тази комбинация е толкова вкусна, че можете да се навечеряте само с наденички Предлагат се няколко разновидности, така че имате известен избор Доста руснаци явно се прехранват по този начин в Прага, защото ги виждахме непрекъснато да нагъват наденици! Моят съвет е все пак да опитате от този пражки Макдоналдс, дори и да не обичате колбаси И така, доволно натъпкани като Емил от Льонеберя, можете да посетите Националния музей или просто да се помотаете по магазините. Най-готините магазини се намират в тази част (”Kenvelo”, “New Yorker”, “H&M”, “Terra Nova”, “Zara”). Задължително планирайте бюджет за пазаруване на дрехи и аксесоари! В Прага ще откриете чудесни дрехи на достъпни цени, така че си оставете място за тях Аз например бих могла да изкупя “H&M”, стига да имах тази шестица от тотото Никога не съм съжалявала за дрехите, купени от техните магазини. Дори напротив - винаги са trendy, винаги са качествени и модерни, дори след години носене.

Прага е мястото, където ако ожаднеете, просто трябва да пиете бира. Наистина бирата тук е най-хубавата, която някога съм опитвала. Независимо дали си я купувате в кен или я пиете на заведение. Разбира се, прясната бира е по-добра от бутилираната, но тук във всичките й разновидности тя има уникален вкус. На мен любима ми стана тъмната бира. Не пропускайте да я опитате - има плътен, леко карамелен вкус и е по-силна от светлата. Най-добра е бирата с леко странно име - “Kozel” За бира номер 1 в Прага се смята “Pilsner Urquell”. Почти във всяко заведение ще ви я предложат, но иначе всяка реномирана бирария си има биричка собствено производство. За да изберете своята, не ви остава нищо друго, освен да опитвате навсякъде В “Златна Прага” пиенето на тази златиста течност е нещо като национален спорт и вид туризъм :), а хубавото е, че в града има достатъчно на брой добре поддържани тоалетни. Все пак…

Прекрасни автентични бирарии има както в Старата, така и в новата част на града. Ние бяхме чели и за квартала “Жижков”, където имало много готини заведения, но не успяхме да ги открием и се върнахме по живо по здраво Иначе кварталът изглеждаше като доста уютно място за живот - с много зеленина и голям парк, както и с добре поддържани сгради. Е, някои изглеждаха като свърталища на бездомници, но подобни места има навсякъде. “Жижков” в миналото е бил кварталът на работниците - може би затова е и толкова подреден и някак “западно спретнат”. Да, раят не е на Изток, а на Запад В квартала се намира и телевизионната кула, която вечер е осветена в цветовете на знамето на Чехия, и изглежда призрачно заплашителна с някакви човечета, закрепени върху самия й връх. Приличат на извънземни, слизащи от космическия си кораб, бррр. Точно след като излезете от метрото (защото до “Жижков” отидохме и се върнахме с метро, много е удобно и бързо, стига да имаш монети да си купиш билет) ще видите една наистина странна църква - има форма на гроб с кръст отгоре, наистина! Мисля, че е католически храм, но не прилича на такъв, нито пък на православна църква. Абе, странна работа, но затова пък - оригинална. В този квартал имаше и доста бедняци, които спяха по пейките, но тук полицията явно обикаля и през нощта, така че не се създават проблеми.  

Централната част на града обаче е далеч по-привлекателна и денонощно пълна с народ, така че най-добре се придържайте към основната програма и се въртете някъде около основния туристически поток

Най-голямото струпване на хора, което видях в Прага, бе на Карловия мост. Там туристо - нашествието май никога не спира. Усещането да се разходиш по този мост наистина е прекрасно (стига гаджето ти да не те оставя непрекъснато, за да ходи да снима - и така половин час!). Е, поне имаме хубави снимки На този прословут мост всички снимат като за последно. Освен професионални фотографи, има и множество японци и други такива, които търчат напред-назад в търсене на поредния кадър

Гледката към река Вълтава наистина е много красива. Когато застанеш на моста, виждаш величествения дворец “Храдчани”, а някъде под огромната каменна основа е реката с преминаващите по нея кораби и водни колела.  Ако има едно място, с което трябва да опиша какво е романтика, то това вероятно ще е брегът на Вълтава с гледка към моста, някъде към 7-8 часа вечерта. Класика

 Карловият мост е един от символите на Прага. Построен е от Карл Четвърти, чието управление се смята и до днес за нещо като “златен век” за града. След като успешно се “разписал” в историята, неговият син Венцеслас продължил традицията на баща си. 

Карловият мост е внушителен като размери и всъщност свързва Стария град с така наречената “Мала страна”, където в миналото са се намирали къщите на рибарите и занаятчиите. В тази съвсем не малка “Мала страна” е построен и дворецът Храдчани - още едно от архитектурните чудеса на това време. Разходката по Карловия мост започва от кулата, до чийто връх можете да се качите срещу 50 крони и да се помахате на света отгоре, да поснимате в продължение на час-два или пък да си изпишете името на стената Естествено, българите сме навсякъде… Обърнете внимание на надписа зад Иван

 Е, да, така поне всеки следващ ще знае, че “Мишо е бил те тука!”…

След като се порадвате на гледката и се опитате да сдържите порива си на първичност като не надраскате една вековна стена, “слезте на земята” и разгледайте статуите на моста. Повечето от тях са непознати за нас - православните, защото изобразяват католически светци, но все пак няма как да не разпознаете статуята на Христос и тази на Дева Мария. И двамата с Иван се опитахме да разпознаем коя от всичките статуи изобразява Кирил и Методий, но така и не успяхме… Е, някъде на моста е, но не ни стана ясно къде Аз обаче се снимах, докоснала една статуя на неизвестен за мен светец, но тъй като всички се снимаха пред нея, реших и аз да си пробвам късмета. Иван каза, че сигурно го правят за здраве и щастие, а може би просто всички постъпват като мен - някой види друг и така… Верижна вяра.

На Карловия мост можете да видите всякакви творчески изпълнения - от свирене на банда старчета до музика от чаши. Тук всеки се опитва да изпъкне с оригиналност и да изкопчи повече монети от туристите. Едновременно с това мостът от сутрин до вечер е ателие за художници и място за продаване на сувенири, снимки на Прага, бижута и любимите ми ангелчета

След като минете по Карловия мост, вече сте в Мала страна. Атмосферата в тази част на Прага е неповторима! Разгледайте къщите, покрай които минавате - всяка една от тях е с уникална архитектура. Улицата, която води към замъка Храдчани, се нарича Nerudova. За разходката до замъка си отделете повече време и бъдете готови за чакане по опашки! За вътрешността на замъка, музеите и катедралата “Св.Вит” се извиват огромни опашки от туристи и ще ви трябват време и нерви, за да изчакате реда си. Ние лично пропуснахме тази част и набързо разгледахме кралския комплекс - още по-впечатляващ заради дистанцията на вековете… Всичко е строено преди векове, а е толкова красиво направено, че смайва със съвършенството и величието си! Например катедралата “Св. Вит” е строена близо шест века! Когато застанеш под нея и обърнеш поглед нагоре, към самия й връх, отново се чувстваш малък и незначителен пред величието на това, което умът, духът и богатството на тази култура са успели да създадат.

 Разходката из Мала страна като че ли е най-хубава в късните следобедни часове - тогава можете отново да седнете някъде на по бира или да си направите ранна вечеря. На мен чешката кухня ми се стори леко странна и доста тежка, но все пак имах няколко истински вкусни попадения. В тази част на града има много бирарии, но някои от тях са доста туристически и съответно - нямат от този автентичен “пражки дух”, който наистина трябва да се усети. Ето и няколко от нашите избори за храна - от тях останахме наистина доволни!

Обядът в “Малостранска пивница”, която се намира в Мала страна, бе приятен и добър като цена. Настанихме се в градината на заведението, където имаше много хора и непрекъснато прииждаха нови. Беше слънчево и приятно, затова започнахме обяда с две големи бири - едната тъмна, “Kozel”, а другата - светла, “Pilsner Urquell”. Тъй като храната става малко по-бавно от очакваното, аз загризах солените претцели, които се предлагат във всяка бирария и имат вкус на солети с подправки Иван яде традиционния тук гулаш и пилешка пържола в сос от билки, а аз се задоволих само с картофи по селски. Направи ми впечатление, че в Прага пилешкото не е от предпочитаните меса - по-скоро се ядат наденици, печено свинско месо, печена патица - всичко това с гарнитура от кнедли, брррр. Може би на някои хора кнедлите много биха им харесали, но за мен са особено гадни на вкус - всъщност дори не мога да го определя. Преди това пътуване си ги представях като руските пелмени или украинските вареники, но истината е далеч по-разочароваща

Извън Мала страна също има страхотни бирарии с дългогодишна история. Хубава е и бирарията ”U medvidku”. Тя се намира на улица “Na Perstyne” 7 и ако отивате там вечер, задължително трябва да имате предварителна резервация (тел. +420 2-24 21 19 16 или на място). Естествено, винаги можете да почакате половин час като нас двамата с Иван, но все пак най-добре е да си знаете, че имате маса Тази бирария си има сайт - umedvidku.cz и е доста известна както сред чехите, така и сред чуждите туристи. Включена е в гайдовете, така че тук можете да се сблъскате с огромни групи японци, които поръчват като за последно Бирата им също е добра на вкус - ние заложихме само на тъмна. Моята печена патица бе направо огромна - в чинията  ми имаше поне половин килограм месо + два вида от тяхното специфично кисело зеле и три вида от гадните кнедли. Хубавото е, че ти носят два вида нарязано хлебче, въпреки че чехите ядат кнедли вместо хляб. Иван заложи на нещо месно и си го изяде с кеф, но не е сред любимите му пражки манджи

 Най-вкусна бе храната в бирарията “Novomestku pivovar”, където обядвахме през един от дните. Заведението се намира близо до площада “Венцеслас”, на улица “Vodickova 20″ в Новия град. Бирата им е чудесна, макар и по-лека от другите, които опитахме. Но пък те си я произвеждат на място. Дизайнът тук е много оригинален - бирарията прилича на лабиринт и на всяка маса има карта на помещенията. Всеки клиент може да се разходи и да разгледа различните части от заведението. Наистина е автентично! Храната дойде бързо, макар сервитьорите да не бяха особено любезни, но с тези темпове на работа и носене на огромни халби с бира, е разбираемо… Този път аз заложих на пилешко месо в сметанов сос, с гарнитура от нещо като картофени крокети, които хич не бяха зле. Жалко че не си поръчах от гъбената им супа, която е носят в огромни хлебчета и изглеждаше наистина вкусна. Иван пък хапна патешки бутчета с кнедлички, които и той мрази Тази бирария определено е номер едно за нас, тъй като е и пивоварна, имат страхотна храна, интересен интериор и някак не е толкова шумно и задимено като на някои други места.

 Вечер предпочитахме да се разхождахме, отколкото да обикаляме по барове и дискотеки. А и не намерихме много такива Но затова пък успяхме да си открием ”своето място” за пийване след вечеря. Барът “Козичка” (Little Goat) е един от най-добрите, в които изобщо някога съм била. Намира се в центъра на града, на улица “Kozi 1″ и е доста популярно сред жителите на града. В събота вечер хората тук бяха много fashion, чак се чувствах малко неудобно , че съм с кецове. Личеше си, че на това място ходят хора със стил - не прекалено изсикани, но все пак достатъчно cool, за да са там. Цените обаче са учудващо добри, а качеството на алкохола - високо. Музиката бе супер, а и имаше Wi-Fi, така че не скучахме

На следващата сутрин денят ни започна на същата улица, където се намира и най-страхотното кафене във френски стил - “Bakeshop”. Всеки ден тук започва със стълпотворение на туристи от цял свят, а и на местни хора, които си купуват френски кроасани за закуска. Има заведения, където човек сякаш не усеща минутите, и това е едно от тях. Тук кафето с малко мляко и кафява захар е истинско удоволствие, което можете да си подсладите допълнително с парче торта, кроасан с пълнеж от ябълки, брауни или овесени сладки. Всичко е толкова вкусно, че няма да ви се иска да си тръгвате

 В Прага със сигурност можете да откриете още много подобни местенца, където всичко ще ви се стори просто идеално и някак тайно ще ви се прииска завинаги да останете част от тази приказка. Там, където животът изглежда подреден и лесен, а красотата е навсякъде. Такава е приказна Прага - прилича на сън, от който не ви се иска да се будите, за да се върнете към реалния живот. Защото, съгласете се - когато живееш сред хармония и спокойствие, ти самият се превръщаш в по-добър и по-щастлив човек. В Прага малките красоти са навсякъде - в съхраненото минало; в поддържаните сгради и улици; в мириса на окосена трева в парка, където по поляните се излежават стотици хора; в правилата на едно общество, което с гордост се нарича европейско…

Можем само да затворим очи и да си пожелаем същата приказка и за нас. Някой ден - не на сън, а наяве.

* В днешния мрачен неделен ден, в който сякаш няма какво да се случи :), искам да си припомня отново пътуването си до Ковачевица. Едно място без време.

Усещането за безвремие в Ковачевица е пълно, докато жълтото такси ме оставя на прашния път пред кръчмата “Синият вир”, където, седнали на по чаша бира или кафе, местните хора ме оглеждат с любопитство и с едва спотаена усмивка. Съвсем не съм единственият турист, готвещ се да забие победоносно знамето си на някоя от планинските ливади, заобиколили селото, но за мен пътуването дотук е “бойно кръщение”. Ковачевица все повече се превръща в туристически магнит, привличащ чужденци и българи с неповторимата си красота на отминали времена,с усещането си за непристъпност, спокойствие и… вечност.

Село Ковачевица се намира на около 16 км от Гоце Делчев. Разположено е в поречието на река Канина, наречена още Кървавата река. Селото е сгушено в зелените ридове на Родопите и прилича на заспало дете в прегръдките на загрижената си майка. Планината е неразделна част от живота в Ковачевица, а често - основна прехрана на местните хора. Лятно време те не пропускат да наберат огромно количество гъби, диви ягоди, билки, които да продадат или консервират за зимата. А по тези места тя е снежнобяла, леденостудена и по думите на местните - “много люта”.

След настаняването ми в една от най-старите къщи (строена през 1784 г.), но обзаведена комфортно в съвременен стил, решавам, че не мога да губя и минута повече. Предвкусвам дългата разходка из

потайностите на малкото селце

и бързо слизам по извитите и стръмни стълби на моя временен дом. Още преди да срещна силните лъчи на слънцето, спирам за няколко минути, за да разгледам импровизирания килер до вратата на къщата. Какво ли няма сред вехториите, събрани вероятно при ремонта на дома. Газени лампи, железни ютии с пробито дъно, свещници, старо огледало и везани възглавнички… Чувствам се като Алиса, откриваща друго време и пространство. Мирисът на минало ми действа опияняващо. Иска ми се да разгледам всички кътчета на планинското село и да открия тайните му.

Успявам да разгледам централната част на селото за около половин час. Къщите са на няколко етажа, повечето от просторните тераси са окичени с красиви цветя, а покривите над тях са покрити с чудновати керемиди, които представляват тънки скални отломъци и са характерни за Ковачевица и малките села в околността. Уличките са тесни и стръмни, като слизането е значително по-забавно от изкачването, защото можеш да се спуснеш на бегом, като все пак се молиш да не си изкълчиш крака на големите камъни, осеяли пътя. Наред с автентичните къщи, някои от които са напълно или полуразрушени, в Ковачевица, както и на редица други места в България, активно се строи. Стремежът на българина към строене явно е неизкореним, както и маниакалното желание да огради имота си с висок и непристъпен зид. Новопостроените къщи следват традицията - имат няколко етажа, покривите са покрити със скални късове, а дворът задължително е голям и обвит с висока ограда. Някои от най-напредничавите строители са направили в двора си дори басейн, сложили са хамак и маса като за цяла кръчма, а пък други изграждат към дома си нов път. Естествено, той прилича повече на излъскана пътека и стига само до вратата на личната собственост. Иначе общият път, водещ към селото, е разбит и осеян с големи и малки дупки, но никой от строящите нови къщи не си мърда пръста, за да го поправи. Някак в противовес на историческата традиция всичко в селото да бъде изграждано със съвместни усилия.

Историята на Ковачевица

Възникването на селото е свързано с бягството на българи от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г., както и през 1656 г. Българите, които отказвали да приемат исляма, намирали убежище в непристъпните и високи части на Родопите. Вярва се, че турски крак не е пристъпвал в Ковачевица именно поради отдалеченото й местоположение. Това, разбира се, не е истина, но факт е, че в селото няма джамия. Църквата “Св. Никола” в Ковачевица е построена през 1848 г., като камбанарията й е достроена през 1900 г. със средства от самите жители на селото. Килийното училище е било създадено още през 1820 г. в двора на църквата и децата от селото са се обучавали в него до 1854 г., когато е открито и първото светско училище в Ковачевица.

Отпивам вода от чешмата в двора на църквата и тя ми се струва сладка и чиста. Отдавна забравен вкус, който ме кара да пия още и още… Поемам нагоре по витата уличка и минавам покрай хотел с име “Мера според мера”. Едноименният български филм е сниман в Ковачевица, както и над 20 други филмови творби. Може би само изкуството е в състояние да запечата спомена за селото или да го отрази в неговата неразкрита красота. Аз не успявам да го сторя с фотоапарата си и разглеждайки проявените снимки след моето завръщане в София, установявам, че те бледнеят пред личните ми спомени за Ковачевица и Родопите.

Изкачвам един от хълмовете, оградили селото, за да го обхвана в неговата цялост и да му се полюбувам “отгоре”. Улавям с поглед полета на орел, реещ се в светлосиньото небе над Ковачевица - птицата прилича на вечен стожер над родопското кътче от рая. Селото е обгърнато от зеленина, а зад прихлупените каменни покриви се простира хоризонтът на планината. След нея има само небе.

На хълма над селото се намира и местното гробище - навъсено въпреки късните следобедни лъчи на юлското слънце и някак плашещо с шепота си за каменна вечност. На входа ме посреща оголено мъртво дърво с разкривени клони. Не мога да пропусна символиката му, та то сякаш стои като мъртвец

пред вратите на един друг свят

Разглеждам надгробните камъни и въпреки вината, която натрапчиво гложди някъде дълбоко в съзнанието ми, любопитството в мен надделява. Интересуват ме каменните плочи. Повечето нямат надписи, а са само парчета камък, вкопани в земята. И гробището на Ковачевица е като самото село - намира се нависоко и в него се преплитат минало и настояще.

Вечерта наближава, а аз, набрала снопче полски цветя, бавно се спускам по пътя към селото. Мечтая за студен душ и в този момент се радвам на възможностите на цивилизацията. В стаята, която наех, разполагам с душ, телевизор и огромно легло. До вратата има старо огледало със закачена на него везана кърпа, а стаята е пропита с дъх на смола и с аромат на диви ягоди, които, спретнати в малко букетче, украсяват стаята ми. Явно подарък от любезните собственици на къщата. Отбелязвам си наум да им благодаря на вечеря, когато ще се отбия в кръчмата, полегнала над стръмната улица, за да си поръчам супа от манатарки и палачинки със сладко от горски плодове за десерт. А след вечеря непременно ще поседна до разгорелия се в камината огън и ще гледам звездите, които само в Родопите са така ярки, близки и красиви. Единственото, за което ще ги помоля, е да ми разкажат легендата за вечната Ковачевица.

*Това е една (малко) стара история, която исках да си припомня отново…
Летището бе обвито в мъгла – тежка, сива, грозно настръхнала. В началото на декември, последния месец от изтичащата година, пътуването със самолет бе неочаквано събитие за мен. Дестинацията, за която получих своя предколеден подарък-билет, бе Виена. Докато седях на терминала и наблюдавах множеството от изнервени пътници, които нервно сновяха наоколо или също като мен кротко чакаха повикване за самолета си, аз потъвах в мечти и планове за предстоящата почивка в една от най-привлекателните люлки на културата в “добрата стара Европа”. Мислено вече вървях по непознатите за мен улици на Виена, разглеждах коледния базар, купувах ненужни подаръци за близките си и пиех топло какао в някое от безбройните кафенета на града.
“Ех, Пратер, Пратер…” – за съжаление аз не те видях…
В този ден съвсем не ми бе писано да полетя със самолет. Всъщност стигнах едва до чекирането на багажа и почаках още половин час, докато любезно ми бе съобщено, че полетът ми е отменен. Мечтите ми за празнично пазаруване по виенски се изпариха толкова бързо, че останала без тях, се почувствах самотна и тъжна. Не можех да се върна в София, защото въпреки, че не бях излетяла в действителност, в съзнанието си вече пътувах…Нанякъде.
Спаси ме един случаен бус, който спря пред летището в мига, когато излизах, нарамила сака си, навела глава и повлякла се нещастно обратно към скуката на града. Стресна ме клаксонът на автобуса и когато вдигнах очи към него, видях бяла табелка с надпис “ София – Истанбул”. Ура! Ето го моят рицар на бял кон ! Без колебание се качих, метнах сака на свободното място до мен и доволно се отпуснах на седалката.
Истанбул… Градът, за който бях чувала легенди…Градът, който искрено мечтаех да видя, но така и не намерих повод да тръгна към него… Градът, който носеше очарование само при споменаването на името му – И-стан-бул…Озовах се в града призори. От гарата побързах да си взема такси и упътих шофьора да ме закара до Таксим. Знаех от приятели, че това е най-европейската част на града и смятах да я открия за себе си.
Таксито ме стовари да малък семеен хотел, който изглеждаше съвсем прилично и срещу умерена сума евро, успях да се настаня. Въпреки нетърпението си да разгледам поне тази част на Истанбул, изчаках слънцето да изгрее напълно и да чуя първите шумни възгласи на продавачите, чираците и калфите, които отваряха закусвалните, магазинчетата, ресторантите.The story begins…Бавно се спускам към площад “Таксим”. Минавам по булевард Истиклял ( Istiklal Caddesi), който е една от главните улици в тази част на града. От двете ми страни се издигат красиви цветни сгради на по няколко етажа, побрали в себе си цялото разнообразие от магазинчета за сладкиши, ресторанти с традиционна турска кухня, витрини на маркови магазини, кафенета, кебапчийници…и какво ли още не…Тук всичко е смес от най-разнообразни и несъчетаеми неща, които придават на “Истиклял” екзотичен и уникален вид. Така е и в цял Истанбул. Прилича на туптящо сърце, което никога не спира своя ритъм.Той е символ на живота с всички негови контрасти, със своите добри и лоши страни, но постоянно оживен, постоянно шумен, постоянно цветен, красив, магнетичен…Едва ли има една-единствена дума, с която може да се опише Истанбул.
Магнит.
Магия.
Очарование.
История,
Минало.
Настояще.
Кръстопът.
Едно.
Цяло.
От
Минало
И
Настояще.
Миналото и настоящето се преплетени в самото сърце на Истанбул, в лабиринта от стръмни улички, които сякаш нямат край, съединяват се, извиват се, преплитат се и те водят нанякъде.
Попивам с очи отварящите врати турски дюкянчета и закусвални, от които се носи примамливият аромат на прясно изпечени банички, бюреци и всевъзможни видове “симиди”. Отвсякъде ме подканят с любезното “Байрум!” (“Заповядайте!”).Избирам една от закусвалните с излъскана до блясък витрина, зад която се крие сякаш цялото разнообразие на традиционни турски баници и баклави. Поръчвам си порция “су бюрек”, който е нещо като кръгла баница от юфка и сирене. Явно ми се услажда, защото си поръчвам и втора порция плюс “бонус от заведението” – порция сладка баница, поръсена с пудра захар и чаша от традиционния за Турция чай. Оказва се, че управителят на малката “баничарница” е забелязал, че съм от вида “нов турист” и проявява типичната за Истанбул любезност към посетителите. Внимателното отношение към клиента е закон в Истанбул. Нещо, което рядко можем да срещнем в България.
След вкусната (и тежка  ) закуска продължавам разходката си по “Истиклял”. Впечатлява ме изобилието от стоки и храни, изложени зад витрини, лъснато до блясък. Явно чистотата е другият приоритет на турците, който би могъл да ни послужи за пример. Храната тук се приготвя буквално пред очите на туристите и местните жители. Процесът на готвене прилича на свещенодействие, в което готвачите, облечени в еднакви “униформи”, създават своите кулинарни шедьоври – гювеч, месни гозби, пилаф, пълнени патладжани, сиропирани сладкиши, сладолед…
Междувременно, загледана в примамливите витрини, съм успяла да попадна в тълпата, превзела “Истиклял”. Множество от хора преминава покрай мен – дочувам не само турска реч, но и френска, английска. Освен забързаните турци, отиващи на работа и спокойно пазаруващите забулени “ханъми”, срещам и туристи като мен, дошли да се порадват на няколко почивни слънчеви дни.
Поглъщам с очи разнообразието на главната улица и търся онези нейни символи, които ще запазя в съзнанието си като скъпи спомени. Ето, малкият червен трамвай, който с трясък преминава покрай мен; количките за симиди и гевреци, всяка от които има свой собствен номер и шумно рекламиращ стоката си продавач; големите закусвални на веригата “Симид Сарай”; скътаните в разклоненията на главната улица ресторантчета с традиционна турска кухня; изобилието от магазини за сладкиши, подправки, ядки, шалове и сувенири; уличните музиканти и продавачите на “маркови” парфюми, часовници, цигари и шоколад… Един от нестандартните символи на района около площад “Таксим” е и странният възрастен мъж с брада, облечен в униформа с множество закачени по нея медали, държащ в ръката си огромна броеница и разхождащ се безцелно по “Истиклял” по всяко време на денонощието.
В неизбродимите разклонения на “Истиклял Кадеси” са скрити безброй заведения, кафенета, клубове и ресторанти. Всички те обаче впечатляват посетителя с оригиналния си дизайнерски облик, с цялостния си creative – интериор. Всяко място тук е различно. Изборът е толкова голям, че може да задоволи всеки каприз на ненаситния за развлечения турист.
Музиката е част от атмосферата на артистичния квартал около “Таксим”. Тук тя никога не спира – мелодиите, предимно турски, звучат от всеки ъгъл. Докато разглеждам книгите в малката книжарница “Робинзон Крузо”, в която наистина се чувствам като корабокрушенец на остров от книги, около мен “Истиклял” се променя. Привечер тук се струпва сякаш цялата модерна младеж на Истанбул. Влюбени двойки се разхождат, хванати за ръка; близо до площад “Таксим” и паметника на “бащата” на европейска Турция Ататюрк група момчета пият бира; няколко момичета с вид на пънк-диви чакат някого, нетърпеливо пушейки цигари…Нощта на “Истиклял” е съвсем различна. Ако денят тук е обвит в бял воал, то нощта е лишена от задръжки, религиозни догми и традиционни норми на поведение. Заведенията се препълнени, усмихнати хора разговарят помежду си, пият бяло вино или бира, пушат наргиле и потъват в облаци от ароматен тютюнев дим. Жените изглеждат красиви, облечени са като европейки – носят дънки, рокли или дълги поли. Излъчват спокойствието на Изтока и енергията на Запада. Дискотеките и клубовете са отворени за всички до сутринта. Един от най-известните клубове е Babylon (“Вавилон”), атрактивно място за любителите на джаза и рока.
Младите хора на Истанбул обаче сякаш предпочитат да се разходят по “Истиклял”, след което да седнат за по питие на някое от многобройните заведения, да хапнат сладолед или да отидат на кино… Разговорите не секват, а кварталът заспива едва призори, притихнал в очакването на следващия ден.
Прибирайки се към стаята си в хотела, заситила среднощния си глад с истанбулски дюнер (чийто вкус значително превъзхожда този на дюнерите в София), осъзнавам, че моето случайно приключение тепърва започва. На следващия ден ми предстои обиколка из пазарите на града, посещение в Синята джамия и разходка по моста до Златния рог, където Босфорът тихо напява някоя от многото мелодии на Истанбул.*Съзнавам, че едва ли съм успяла да предам с думи това, което в действителност представлява този град, разположен между два свята – Изтока и Запада. Инстанбул не може да бъде описан в един текст. Дори и в цяла книга. Орхан Памук (един от любимите ми автори в момента) посвети на Истанбул своя последен роман, който носи същото име. Препоръчвам го на всеки, който иска да усети поне малка част от магията, наречена Истанбул. И да я разбере…