Запознай се с нашите

Всичко започва с избирането на най-трудния подарък. Онзи, който купувам за майка ти. Предварителният списък с възможни подаръци колабира веднага след като се гмурвам в лудата празнична надпревара, наречена „шопинг“. Коледен Армагедон. Хората са полудели в консуматорски пристъп на временно умопомрачение. Пазаруват с настървението на изгладнели хиени, които разкъсват поредната си жертва. Изглежда че в предпразничния шопинг побеждава най-силният, или поне този, който умее да решава по- бързо от останалите.

Само че аз не съм от решителните. А и по нрав никак не приличам на хищник. Така че съвсем естествено губя една по една всички опорни точки от списъка  и минавам към свободна програма. Все ще открия нещо, казвам си, докато се чудя на кого му е притрябвал крем с ябълка, канела и екстракт от грозде. С тези съставки би се получило чудесно греяно вино, но не и „дар от природата за вашата кожа“. Всъщност вече съм сигурна, че накрая ще купя нещо точно толкова ненужно, колкото „вкусния“ крем за 68 лева. Затова продължавам да избирам сред всички тези  мазила, лакове, гримове, маски и подхранващи лосиони и след по-малко от половин час вече съм напълно изгубена в Меката на козметичната индустрия. Обикновено съм инцидентен купувач, за когото пазаруването преминава в три логични стъпки: влизам-харесвам-купувам. Но днес търся нещо специално.За пръв път ще подарявам подарък на майка ти.

Кога стигнахме до това ниво? Хоп, троп – и ето че запознаваме родителите си. Усещането е странно. Уж и за двама ни не е чак толкова важно, но се налага да се успокояваме взаимно с думите: „Е, няма начин да не се харесат!“  И все пак – някъде там, между премълчаното и казаното, стои онова въпросително, подвеждащо и хлъзгаво“ ако“? Ами ако все пак не се харесат, тогава какво? Кое ще е следващото ниво?

Денят преди Коледа – идва със запознаването на майките ни. Подобно на нас, и те преминават от едно ниво към друго. Започват от първия за всяка игра етап, наречен опознаване. Изучават се внимателно, но всички външни показатели сочат, че се харесват. Въздъхвам на ум, но ми олеква едва, когато започват някакъв безсмилен, но толкова спасителен за мен разговор. Предлагам да си разменят подаръците. Боже, сякаш съм в детската градина, но този път аз съм изнервеният родител, който трябва да запознае две стеснителни деца и да ги превърне в „другарчета“. Докато си разменят подаръците, приличат на  притеснени хлапета. Бегли усмивки и купища излишни думи. И аз се включвам в пороя от благодарности, а после гордо връчвам двата пакета с ненужна козметика, която и двете майки навярно вече имат. Те обаче видимо се радват. Доволни са, защото могат да си поговорят. Всъщност това правят през следващите 10 часа. Говорят ли, говорят, както обичат да правят всички жени. Първото ниво на разговор сме аз и ти – децата. Майките ни разказват всички онези добре познати стари истории, които и двамата с теб сме чували толкова пъти: колко послушен си бил като малък и как аз започнах да танцувам балет… Истории от потънали в прах семейни албуми, които се вадят отново само покрай празниците. И ние поддържаме традицията, търпеливо изслушвайки всяка тема, която те засягат. Минаваме през рецептите за руски пелмени и български пълнени чушки, за да стигнем до темата за любимите музика и филми. Майките ни несигурно налучкват малките стъпки една към друга. За момент си разменяме ролите – децата се превръщат в родители, а родителите – в деца. С теб цял ден се въртим в кухнята, докато те седят на дивана и се радват на нищо-не-правенето. Превръщаме кухнята в бойно поле, докато варим, белим, режем и подсмърчаме от коварния лук… Като по чудо обаче дружно успяваме да приготвим мамините манджибез да нанесем сериозни поражения на кухнята и на самите себе си. Майките са доволни – стигнали са до фазата приятелство. Разменят телефони, прегръдки и обещания за нови срещи. Ето че им подарихме най-хубавия подарък – един ден спокойствие. Затова те вече са на следващото ниво: след рецептите за кулинарните шедьоври, идва ред на откровените признания. След сълзите – шеги, а след шегите – време за поредното „Наздраве!“.

Да, с теб минахме успешно и това ниво.  Запознахме нашите. Нямаше жертви, скандали и цупене. Напротив – майките станаха приятелки. Поне засега.

 

 

Пеперудeна история

„Пеперудите в корема ми са моята любов към теб,

няма къде да се скрия от нея.

Пеперудите в ума ми умират след любовта към теб,

 ако така е трябвало да се случи „

Секундата, която съм чакала толкова дълго. Минава без време. Срещам погледа ти, а не зная какво да кажа.Отново те губя, преди да съм си спечелила дори този миг, в който искам да ти споделя толкова много неща. Изживявала съм този сценарий месеци след раздялата ни. Представяла съм си точно как ще те срещна и какво ще ти кажа. Може би ще те спра с думите: „Здравей, как си?“. А после ще си поговорим за обикновени неща – завърши ли, къде работиш, как живееш, с кого? Въпросителните са толкова много, а и двамата все още не знаем отговорите. В какво сгреши, в какво сгреших. Е, няма значение –  нищо от сънищата ми не се случва в студения декемврийски ден. Умът ми се сплита на панделка от прехвърчащи пеперуди. Блъскат се като полудели в наносекундите на нашата случайна среща. Така и не намирам какво да ти кажа. Но когато очите ми срещат твоите, времето покрай мен застива в кадри: виждам те като в сън, уж си до мен, а ни делят години, преди да съм те видяла вече знам, че това можеш да бъдеш само ти. Поглъщам спомена за теб с поглед – плъзга се покрай теб, от кецовете до якето и ръцете ти. Говориш по телефона и се усмихваш, но не на мен. Не си се променил. Питам се дали ще ме познаеш. Ще срещнеш ли очите ми? Пеперудите все още са тук – но не в корема, а в ума ми. Вече не съм влюбена в теб. Отдавна обичам друг, както никога не съм обичала теб. А може би всяка последна любов е микс от най-доброто, което си искал да вземеш от предишната. Ето ги отново, пърхащите пеперуди на спомена, феите на моята слабост, пакостниците на моя ум…

И най-дългата секунда, в която решаваш да ме погледнеш. Застиваш на място с телефона в ръка. Просто стоиш, и аз стоя, а светът безразлично си върви около нас. Виждам как отново минавам през теб, сега връзката ни изглежда като филмова лента, която искаме да превъртим на бърз ход, преди да я изтрием завинаги. Поздравяваш ме с поглед, но не казваш нищо. Разпознавам се в едно леко присвиване на кафявите ти очи с дълги като на момиче мигли. Обичах да ги целувам всяка сутрин, преди да се събудиш, а ти така и не разбра. Затова осъзнавам, че  няма връщане назад. И моето неизречено „Здравей“ отлита заедно с коварните пеперуди. Дори не се спирам. Обръщам глава и също намирам спасение в телефона. Трескаво набирам нечий номер – оказва се колежката ми Петя. „О, здрасти, ами аз такова…ще ми кажеш ли кой учебник да си купя за изпита в понеделник? „

Наносекундите на тази наша случайна среща – приличат на палавници пеперуди, едно махване с крилата и са отлетели. Ще се престорим, че не сме ги видели. Вече не се познаваме. Връзката ни не се е случвала. Никога. Само че в онзи кратък момент мога да прочета в очите ти цялата ни история. Знам, че е там. Обичта, която сме имали. И тъпата болка от нейната загуба.

Бягам,  но в обратна посока. Не се опитваш да ме спреш. Продължаваш да говориш по телефона, чувам гласа ти зад гърба си. Знам, разбирам. Вече няма какво да си кажем, но може би сме си простили. Не един на друг, а на самите себе си.

От бързане да те забравя изкълчвам сърцето си – тичам към спасението на твоето отсъствие на високите си токчета и се спъвам в тълпата от хора на трамвайната спирка. Колко от тях бягат от себе си?

А докато все повече се отдалечавам от тях, от теб, пеперудите в ума ми се превръщат в обикновени гъсеници с откъснати крила.

 

Някъде там, по-близо до морето

Хемингуей наистина е бил прав – всичко, което е далеч от морето, си е просто една провинция. Защото усетиш ли свободата на соления морски бриз, винаги искаш да се върнеш при него…

Аз го боготворя – безкрайно и непостижимо, неопитоменото от мен море. Странно, така и не се научих да плувам, но винаги, когато съм близо до него, усещам спокойствие. Мога да погледна на живота отстрани и да му се присмея. Заради бързината, с която минава покрай мен. Водата измива и най-упоритата представа за време. Тук, върху пясъка на всички минали неща (първата цигара, първата трева, първото „Обичам те!“ и първото „Мразя те, изчезни от живота ми“) танцуват спомените и мечтите ми.

Ето защо когато вчера най-случайно открихме  парченце море в сивата софийска реалност, отново прегръщах усещането за лято, както бих се радвала на стар приятел. Всъщност това място е ресторант или по-скоро квартално заведение – намира се зад сградата на СДВР, на „Позитано“ 60. За да го откриете, следвайте знаците, разлепени по пътя 🙂 Името е „Рибски“ – първоначално може и да ви се стори смешно, но този малък семеен ресторант ни спечели не с името или с рекламата си, а с вкусната морска храна, чистотата и приятелското отношение на персонала.

Първоначалното ми недоверие изчезна в мига, в който усетих аромата на печена риба. Поръчахме си хайвер със сухари и рибена чорба за начало, а след това – пъстърва и скумрия на скара с гарнитура и две чаши бяло вино. Въпреки мрачния ден, отново бяхме край морето и отново гонехме вълните. Атмосферата в този малък ресторант наистина напомня за дългите летни дни, в които плажът се редува с хапване в онези малки кръчми, в които храната винаги е някак необяснимо вкусна.

Поговорихме си и с персонала – естествени и любезни хора, които не само са готови да те нагостят с усмивка, но и да направят всичко точно по вкуса ти – рибата да е добре препечена, хлябът също… Спечелиха ни и със спокойната обстановка, липсата на шумни компании и страхотната музика. Слушахме фадо, а после джаз. Никаква чалга и никакъв компромис с качеството на храната. Затова пък цените са изненадващо ниски – обяд за двама души с предястие, супа и основно+ две чаши вино = 18 лева.

Заслужава си, наистина. А и два часа в подобен ресторант са истински релакс. Не открих минуси, въпреки че бях критично настроена в началото. „Рибски“ надмина всички наши очаквания. Ще се върнем отново. Някъде там, по-близо до морето.

Минутката за Жената на ъгъла

beggar

Задъхвам се от истории. Преминават край мен всяка вечер, докато вървя по „Славейков“, по „Графа“, по „Солунска“. Искам да ги събера в папка „Улични истории“ и да ги разкажа с думи.Липсва ми писането. Онова, спонтанното, без задължения и нормативи. Не мога да смогна. Умът ми гори за глътка въздух. Дави се в желанието си да има повече свободно време. Мечтая за минути, часове, цели дни само за мен. Кога свободното време се превърна в лукс?

Искам да остане насаме с мислите си. Искам светът около мен да замълчи, да спре на стоп-кадър. Искам минутки тишина. Без срещи с хора, без въпроси, без мисли, без идеи, без заглавия, без време… Шшшшт, дайте ми тишина…И време ми дайте – поне за една разказана история. Бих си избрала историята за Жената, която стои на ъгъла. Винаги е там, лято и зима, за да проси. Изглежда сгушена в годините си и стара, колкото света. Но Боже, колко е гладна, колко е озверяла от живота и неговото безразличие, което я подминава всеки ден.

И аз я не я поглеждам, а упорито навеждам глава. Зная, че е там, на ъгъла, но не искам да я видя. Страх ме е от спрялото време в очите й. Там светът присъства само с една дума: „Глад“. Глад за хляб, за любов, за внимание. Глад за топлина. А докато аз свеждам поглед, към ъгъла на бедността се приближава младо момче. Дава на жената плик, от който любопитно се блещи бял хляб (когото вестникарите в „Труд“ народняшки наричат „самун“). Треперещите ръце на жената се впиват в найлоновото пликче, а момчето тихо й казва: „Има и сирене. Иди да ядеш и спри да просиш.“

Прекрасни са малките стъпки, стига да имаме смелостта да ги направим… Защото те ни напомнят, че все още има неща като доброта и състрадание. 

Аз често подминавам Жената на ъгъла – понякога е циганка, друг път старица с неизвестна възраст, жена с акордеон или момиченце с парцаливи дрехи…Но има и дни, в които се спирам. Поне за да осъзная, че светът не се върти около мен. И в него има хора, за които времето наистина е спряло. Може би завинаги.

Две брюнетки и две блондинки

Ето ни – седим и си разказваме истории, прекъсваме се нетърпеливо с : „Чакай да ти кажа за…“Всъщност няма значение за какво точно ще говорим. Не думите са важни, а емоцията. Така е във всеки „разговор по женски“. Това е тайна, която мъжете никога няма да разберат. На въпроса: „Абе какво толкова си говорите всеки път с Лили?“ – просто няма отговор. Как да обясниш на гаджето си всички онези теми, темички и темища, за които сте способни да говорите с най-близката си приятелка?

Тази вечер сме четири. Ани вметва, че сме като героините от „Сексът и градът“. После единодушно решаваме, че не, не сме, и не искаме да бъдем. Харесваме филма, но не и в реалния живот. Не си купуваме обувки на „Маноло Бланик“. Поне засега. Не сменяме мъжете като носни кърпички. Всяка от нас си има по един 🙂 Не живеем в Ню Йорк и не обикаляме Манхатън по цели нощи. Това сме си ние – четири приятелки от гимназията, осъзнали, че няма по-истинско приятелство от онова, в което можеш да израснеш с някого… А то се случва само веднъж – времето, в което споделяте емоциите от първите гаджета, първите купони до сутринта, първото посрещане на изгрева, първото напиване, първите цигари, първите изпити… Първите стъпки към всичко, което сме днес – четири момичета, които някак неусетно се превръщат в „малки жени“.

Смеем се шумно, докато избираме вечерята си. Младият сервитьор вече е напълно объркан – гледа ни като първокласник, който стои пред черната дъска и от притеснение все не успява да разбере въпроса на строгата учителка. Накрая сякаш влиза в нашата матрица, усмихва се и кимва. Ок, разбрал е, че имаме нужда от бяло вино за начало и четири салати за след това.

Не сме се виждали от толкова дълго време, че думите се надпреварват сякаш са на маратон. Много неща са се променили, но и всичко си е както преди. С малкото уточнение, че ние сме променени, защото времето е забързало хода си. Вече тичаме след него, опитвайки се да се справим с всичките си цели, амбиции, мечти… Преди тичахме само в час по физическо – все още помня металния вкус в устата и болката в дробовете след всяка обиколка на гимназията. Днес се надпреварваме със себе си. Но и четирите знаем, че ще успеем да финишираме точно там, където ни се иска.

Има приятели, които винаги остават до теб. Не е нужно да им се обаждаш всеки ден, нито да се виждате по график. Просто знаеш, че те са там, и винаги можеш да ги потърсиш. А когато се видите, няма нужда от преструвки, защото в техните очи ти си себе си. И е хубаво.

Смеем се, докато си пожелаваме скоро пак да се видим. Никоя от нас не знае колко дни и седмици ще минат, докато  „се съберем“. Но знаем – има хора, с които не се разделяме завинаги, а само до познатото „скоро“…

На В., А., Ю., и на Ани, която е далеч от София, но въпреки че не я виждам, си остава моя приятелка

Честит рожден ден на мен и на блогчето!

Ето че пораснахме с една годинка. За него е първата, а за мен…хмм, следващата от поредицата „20те“ – малко непостоянни, неуравновесени, търсещи, губещи се, лутащи се години… Запознахме се на маса в любим и за двама ни ресторант. Бях много щастлива, че сме се срещнали. Това бе най- хубавият подарък за рождения ми ден 🙂

Мисля си, че днес блогът ми би си пожелал по-често да пиша, а аз бих искала да имам повече вътрешно, мое си време, за да пускам мислите си на воля. Надявам се моят блог да не чувства същата лека тъга, която аз изпитвам всяка година по същото време. За някои хора Нова година е времето за равносметка. За мен това е 30-ти септември. Все не мога да се отърва от навика си да попълвам въображаем списък на успехите и неуспехите, който после лепя навсякъде около мен (само дето е невидим за останалите, защото единствено аз знам местата, където е разлепен). Всъщност като се замисля този блог е списък от почти всичко, случило се през тази година. Може би нямам нужда от друг лист с точки и подточки: +“пътуванията“, – „така и не положи усилия да подновиш някои важни приятелства“, + но пък спечели нови приятели“, – „не се записа на курсовете, за които събираш пари“, -“ всъщност почти изхарчи събраните за това пари“.

Да, изводът накрая винаги е в полза на минусите. Предполагам, че критичността е моят най-голям порок. Но си прощавам, сама на себе си, за всички грешки и несполуки през тази година. И съм много, много благодарна за хубавите моменти и хора, които срещнах по пътя си!

А ние с блогчето – подарък ще продължим със записките 🙂 И заедно ще посрещнем и другата година – с нейната собствена крива от слънчеви и дъждовни дни…

Меланхолично

Есента дойде с бързи крачки, наметната с цветен шал от бавно умиращи листа. Събра летните ми спомени и ги захвърли някъде зад олющените фасади на помръкналите софийски улици. Мрачни, озъбени от студ дни. Слънцето се показва като бледа усмивка на нечие вечно намръщено лице. Не, то вече няма да се върне с шума на морето и самотния крясък на чайките; няма да погали очите ми привечер, докато се скрива зад окъпания в златиста нега хоризонт…

Тази есен се е преоблякла в одеждите на зимата – мога да усетя студения й дъх. Никак не й се играе с децата на гоненица в парка. Навъсила се е в своята непобедима сивота. Студът нахлува и в моето сърце и го попарва с безразличие. Затова сега ми харесва да гледам в нищото. Не ми се лети с чайките. Не ми се пише. Не ми се върви. Простих се с безразсъдното си, наивно, усмихнато, волно лято.

В тези настръхнали дни обичам леглото си, където се завивам през глава и бродя из своите въображаеми, далечни страни…Все на юг, все по-на юг…