Category Archives: Life in stories

За живота, такъв какъвто е

Запознай се с нашите

Всичко започва с избирането на най-трудния подарък. Онзи, който купувам за майка ти. Предварителният списък с възможни подаръци колабира веднага след като се гмурвам в лудата празнична надпревара, наречена „шопинг“. Коледен Армагедон. Хората са полудели в консуматорски пристъп на временно умопомрачение. Пазаруват с настървението на изгладнели хиени, които разкъсват поредната си жертва. Изглежда че в предпразничния шопинг побеждава най-силният, или поне този, който умее да решава по- бързо от останалите.

Само че аз не съм от решителните. А и по нрав никак не приличам на хищник. Така че съвсем естествено губя една по една всички опорни точки от списъка  и минавам към свободна програма. Все ще открия нещо, казвам си, докато се чудя на кого му е притрябвал крем с ябълка, канела и екстракт от грозде. С тези съставки би се получило чудесно греяно вино, но не и „дар от природата за вашата кожа“. Всъщност вече съм сигурна, че накрая ще купя нещо точно толкова ненужно, колкото „вкусния“ крем за 68 лева. Затова продължавам да избирам сред всички тези  мазила, лакове, гримове, маски и подхранващи лосиони и след по-малко от половин час вече съм напълно изгубена в Меката на козметичната индустрия. Обикновено съм инцидентен купувач, за когото пазаруването преминава в три логични стъпки: влизам-харесвам-купувам. Но днес търся нещо специално.За пръв път ще подарявам подарък на майка ти.

Кога стигнахме до това ниво? Хоп, троп – и ето че запознаваме родителите си. Усещането е странно. Уж и за двама ни не е чак толкова важно, но се налага да се успокояваме взаимно с думите: „Е, няма начин да не се харесат!“  И все пак – някъде там, между премълчаното и казаното, стои онова въпросително, подвеждащо и хлъзгаво“ ако“? Ами ако все пак не се харесат, тогава какво? Кое ще е следващото ниво?

Денят преди Коледа – идва със запознаването на майките ни. Подобно на нас, и те преминават от едно ниво към друго. Започват от първия за всяка игра етап, наречен опознаване. Изучават се внимателно, но всички външни показатели сочат, че се харесват. Въздъхвам на ум, но ми олеква едва, когато започват някакъв безсмилен, но толкова спасителен за мен разговор. Предлагам да си разменят подаръците. Боже, сякаш съм в детската градина, но този път аз съм изнервеният родител, който трябва да запознае две стеснителни деца и да ги превърне в „другарчета“. Докато си разменят подаръците, приличат на  притеснени хлапета. Бегли усмивки и купища излишни думи. И аз се включвам в пороя от благодарности, а после гордо връчвам двата пакета с ненужна козметика, която и двете майки навярно вече имат. Те обаче видимо се радват. Доволни са, защото могат да си поговорят. Всъщност това правят през следващите 10 часа. Говорят ли, говорят, както обичат да правят всички жени. Първото ниво на разговор сме аз и ти – децата. Майките ни разказват всички онези добре познати стари истории, които и двамата с теб сме чували толкова пъти: колко послушен си бил като малък и как аз започнах да танцувам балет… Истории от потънали в прах семейни албуми, които се вадят отново само покрай празниците. И ние поддържаме традицията, търпеливо изслушвайки всяка тема, която те засягат. Минаваме през рецептите за руски пелмени и български пълнени чушки, за да стигнем до темата за любимите музика и филми. Майките ни несигурно налучкват малките стъпки една към друга. За момент си разменяме ролите – децата се превръщат в родители, а родителите – в деца. С теб цял ден се въртим в кухнята, докато те седят на дивана и се радват на нищо-не-правенето. Превръщаме кухнята в бойно поле, докато варим, белим, режем и подсмърчаме от коварния лук… Като по чудо обаче дружно успяваме да приготвим мамините манджибез да нанесем сериозни поражения на кухнята и на самите себе си. Майките са доволни – стигнали са до фазата приятелство. Разменят телефони, прегръдки и обещания за нови срещи. Ето че им подарихме най-хубавия подарък – един ден спокойствие. Затова те вече са на следващото ниво: след рецептите за кулинарните шедьоври, идва ред на откровените признания. След сълзите – шеги, а след шегите – време за поредното „Наздраве!“.

Да, с теб минахме успешно и това ниво.  Запознахме нашите. Нямаше жертви, скандали и цупене. Напротив – майките станаха приятелки. Поне засега.

 

 

Advertisements

Пеперудeна история

„Пеперудите в корема ми са моята любов към теб,

няма къде да се скрия от нея.

Пеперудите в ума ми умират след любовта към теб,

 ако така е трябвало да се случи „

Секундата, която съм чакала толкова дълго. Минава без време. Срещам погледа ти, а не зная какво да кажа.Отново те губя, преди да съм си спечелила дори този миг, в който искам да ти споделя толкова много неща. Изживявала съм този сценарий месеци след раздялата ни. Представяла съм си точно как ще те срещна и какво ще ти кажа. Може би ще те спра с думите: „Здравей, как си?“. А после ще си поговорим за обикновени неща – завърши ли, къде работиш, как живееш, с кого? Въпросителните са толкова много, а и двамата все още не знаем отговорите. В какво сгреши, в какво сгреших. Е, няма значение –  нищо от сънищата ми не се случва в студения декемврийски ден. Умът ми се сплита на панделка от прехвърчащи пеперуди. Блъскат се като полудели в наносекундите на нашата случайна среща. Така и не намирам какво да ти кажа. Но когато очите ми срещат твоите, времето покрай мен застива в кадри: виждам те като в сън, уж си до мен, а ни делят години, преди да съм те видяла вече знам, че това можеш да бъдеш само ти. Поглъщам спомена за теб с поглед – плъзга се покрай теб, от кецовете до якето и ръцете ти. Говориш по телефона и се усмихваш, но не на мен. Не си се променил. Питам се дали ще ме познаеш. Ще срещнеш ли очите ми? Пеперудите все още са тук – но не в корема, а в ума ми. Вече не съм влюбена в теб. Отдавна обичам друг, както никога не съм обичала теб. А може би всяка последна любов е микс от най-доброто, което си искал да вземеш от предишната. Ето ги отново, пърхащите пеперуди на спомена, феите на моята слабост, пакостниците на моя ум…

И най-дългата секунда, в която решаваш да ме погледнеш. Застиваш на място с телефона в ръка. Просто стоиш, и аз стоя, а светът безразлично си върви около нас. Виждам как отново минавам през теб, сега връзката ни изглежда като филмова лента, която искаме да превъртим на бърз ход, преди да я изтрием завинаги. Поздравяваш ме с поглед, но не казваш нищо. Разпознавам се в едно леко присвиване на кафявите ти очи с дълги като на момиче мигли. Обичах да ги целувам всяка сутрин, преди да се събудиш, а ти така и не разбра. Затова осъзнавам, че  няма връщане назад. И моето неизречено „Здравей“ отлита заедно с коварните пеперуди. Дори не се спирам. Обръщам глава и също намирам спасение в телефона. Трескаво набирам нечий номер – оказва се колежката ми Петя. „О, здрасти, ами аз такова…ще ми кажеш ли кой учебник да си купя за изпита в понеделник? „

Наносекундите на тази наша случайна среща – приличат на палавници пеперуди, едно махване с крилата и са отлетели. Ще се престорим, че не сме ги видели. Вече не се познаваме. Връзката ни не се е случвала. Никога. Само че в онзи кратък момент мога да прочета в очите ти цялата ни история. Знам, че е там. Обичта, която сме имали. И тъпата болка от нейната загуба.

Бягам,  но в обратна посока. Не се опитваш да ме спреш. Продължаваш да говориш по телефона, чувам гласа ти зад гърба си. Знам, разбирам. Вече няма какво да си кажем, но може би сме си простили. Не един на друг, а на самите себе си.

От бързане да те забравя изкълчвам сърцето си – тичам към спасението на твоето отсъствие на високите си токчета и се спъвам в тълпата от хора на трамвайната спирка. Колко от тях бягат от себе си?

А докато все повече се отдалечавам от тях, от теб, пеперудите в ума ми се превръщат в обикновени гъсеници с откъснати крила.

 

Минутката за Жената на ъгъла

beggar

Задъхвам се от истории. Преминават край мен всяка вечер, докато вървя по „Славейков“, по „Графа“, по „Солунска“. Искам да ги събера в папка „Улични истории“ и да ги разкажа с думи.Липсва ми писането. Онова, спонтанното, без задължения и нормативи. Не мога да смогна. Умът ми гори за глътка въздух. Дави се в желанието си да има повече свободно време. Мечтая за минути, часове, цели дни само за мен. Кога свободното време се превърна в лукс?

Искам да остане насаме с мислите си. Искам светът около мен да замълчи, да спре на стоп-кадър. Искам минутки тишина. Без срещи с хора, без въпроси, без мисли, без идеи, без заглавия, без време… Шшшшт, дайте ми тишина…И време ми дайте – поне за една разказана история. Бих си избрала историята за Жената, която стои на ъгъла. Винаги е там, лято и зима, за да проси. Изглежда сгушена в годините си и стара, колкото света. Но Боже, колко е гладна, колко е озверяла от живота и неговото безразличие, което я подминава всеки ден.

И аз я не я поглеждам, а упорито навеждам глава. Зная, че е там, на ъгъла, но не искам да я видя. Страх ме е от спрялото време в очите й. Там светът присъства само с една дума: „Глад“. Глад за хляб, за любов, за внимание. Глад за топлина. А докато аз свеждам поглед, към ъгъла на бедността се приближава младо момче. Дава на жената плик, от който любопитно се блещи бял хляб (когото вестникарите в „Труд“ народняшки наричат „самун“). Треперещите ръце на жената се впиват в найлоновото пликче, а момчето тихо й казва: „Има и сирене. Иди да ядеш и спри да просиш.“

Прекрасни са малките стъпки, стига да имаме смелостта да ги направим… Защото те ни напомнят, че все още има неща като доброта и състрадание. 

Аз често подминавам Жената на ъгъла – понякога е циганка, друг път старица с неизвестна възраст, жена с акордеон или момиченце с парцаливи дрехи…Но има и дни, в които се спирам. Поне за да осъзная, че светът не се върти около мен. И в него има хора, за които времето наистина е спряло. Може би завинаги.

Две брюнетки и две блондинки

Ето ни – седим и си разказваме истории, прекъсваме се нетърпеливо с : „Чакай да ти кажа за…“Всъщност няма значение за какво точно ще говорим. Не думите са важни, а емоцията. Така е във всеки „разговор по женски“. Това е тайна, която мъжете никога няма да разберат. На въпроса: „Абе какво толкова си говорите всеки път с Лили?“ – просто няма отговор. Как да обясниш на гаджето си всички онези теми, темички и темища, за които сте способни да говорите с най-близката си приятелка?

Тази вечер сме четири. Ани вметва, че сме като героините от „Сексът и градът“. После единодушно решаваме, че не, не сме, и не искаме да бъдем. Харесваме филма, но не и в реалния живот. Не си купуваме обувки на „Маноло Бланик“. Поне засега. Не сменяме мъжете като носни кърпички. Всяка от нас си има по един 🙂 Не живеем в Ню Йорк и не обикаляме Манхатън по цели нощи. Това сме си ние – четири приятелки от гимназията, осъзнали, че няма по-истинско приятелство от онова, в което можеш да израснеш с някого… А то се случва само веднъж – времето, в което споделяте емоциите от първите гаджета, първите купони до сутринта, първото посрещане на изгрева, първото напиване, първите цигари, първите изпити… Първите стъпки към всичко, което сме днес – четири момичета, които някак неусетно се превръщат в „малки жени“.

Смеем се шумно, докато избираме вечерята си. Младият сервитьор вече е напълно объркан – гледа ни като първокласник, който стои пред черната дъска и от притеснение все не успява да разбере въпроса на строгата учителка. Накрая сякаш влиза в нашата матрица, усмихва се и кимва. Ок, разбрал е, че имаме нужда от бяло вино за начало и четири салати за след това.

Не сме се виждали от толкова дълго време, че думите се надпреварват сякаш са на маратон. Много неща са се променили, но и всичко си е както преди. С малкото уточнение, че ние сме променени, защото времето е забързало хода си. Вече тичаме след него, опитвайки се да се справим с всичките си цели, амбиции, мечти… Преди тичахме само в час по физическо – все още помня металния вкус в устата и болката в дробовете след всяка обиколка на гимназията. Днес се надпреварваме със себе си. Но и четирите знаем, че ще успеем да финишираме точно там, където ни се иска.

Има приятели, които винаги остават до теб. Не е нужно да им се обаждаш всеки ден, нито да се виждате по график. Просто знаеш, че те са там, и винаги можеш да ги потърсиш. А когато се видите, няма нужда от преструвки, защото в техните очи ти си себе си. И е хубаво.

Смеем се, докато си пожелаваме скоро пак да се видим. Никоя от нас не знае колко дни и седмици ще минат, докато  „се съберем“. Но знаем – има хора, с които не се разделяме завинаги, а само до познатото „скоро“…

На В., А., Ю., и на Ани, която е далеч от София, но въпреки че не я виждам, си остава моя приятелка

Меланхолично

Есента дойде с бързи крачки, наметната с цветен шал от бавно умиращи листа. Събра летните ми спомени и ги захвърли някъде зад олющените фасади на помръкналите софийски улици. Мрачни, озъбени от студ дни. Слънцето се показва като бледа усмивка на нечие вечно намръщено лице. Не, то вече няма да се върне с шума на морето и самотния крясък на чайките; няма да погали очите ми привечер, докато се скрива зад окъпания в златиста нега хоризонт…

Тази есен се е преоблякла в одеждите на зимата – мога да усетя студения й дъх. Никак не й се играе с децата на гоненица в парка. Навъсила се е в своята непобедима сивота. Студът нахлува и в моето сърце и го попарва с безразличие. Затова сега ми харесва да гледам в нищото. Не ми се лети с чайките. Не ми се пише. Не ми се върви. Простих се с безразсъдното си, наивно, усмихнато, волно лято.

В тези настръхнали дни обичам леглото си, където се завивам през глава и бродя из своите въображаеми, далечни страни…Все на юг, все по-на юг…

Историята на Иво

Пиша този пост заради Иво. Натъкнах се на неговата история случайно – в блога на моя колега от университета Симион Патеев. Той пък я бе препечатал от блога на едно момче от Силистра – Станислав Касчийски. Едва по-късно разбрах, че тази история е била изпратена до водещите медии в страната. Явно никой друг не е откликнал.

Аз сама потърсих Иво Кабаков. Срещнахме се до Софийски университет, а после си говорихме на една пейка в Докторската градинка. Спечели ме още тогава. Бе искрен, усмихнат и способен да води интересен разговор. Може би в този половин час усетих, че Иво наистина има какво да разкаже…

Може би го потърсих отново,защото темата за изгубените в тъмната стая и забравени от всички деца на България отдавна ме вълнува. А може би защото аз самата израстнах без баща…

 Не използвах тази история заради себе си, а заради Иво. Едно момче, което заслужава цялото щастие на този свят, а се бори  за всяка малка частица от него.

Тъжно, но факт. Навсякъде в България. Във всеки един дом, попил  болката на хилядите самотни и необичани деца. Излишни за родителите си и заради това – убедени, че са излишни на самите себе си. Разказът на Иво Кабаков не се изчерпва до този текст, до този материал или до поредния случай на насилие или агресия към децата от домовете (понякога породена от самите тях). Имах вътрешни колебания дали да я публикувам в блога си, но вярвам, че може би така ще помогна на Иво. Или поне ще се опитам.

Това, което ме впечатли най-много в него, е волята му да се бори в този немилостив към него живот. Съзнава, че не е единствен и затова се старае да помага и на други деца без родители. В момента Иво живее в Дом за временно настаняване. Съвсем скоро ще напусне стаята си там, за да може друго дете да заеме мястото му.

В тъмната стая има много, много такива деца. Искаме ли да им помогнем?

Иво го прави, въпреки ниската заплата, която получава. Последното му дарение е за дом „П.Славейков“ в столицата (там стана инцидентът с падналото от третия етаж момиче). Момчето не знае дали със скромната си заплата ще успее да живее самостоятелно в бъдеще. Засега си е намерил квартира при приятели. Но докога ще може да остане там? Трябва му жилище под наем, което да дели с приятел и да плаща за него 150-200 лева. Моля всеки, който има подходяща оферта или идея къде Иво би могъл да живее през идните месеци, да ми пише тук, в моя блог.

Нека помогнем поне малко на онези, които не познават светлината, но не спират да се борят за нея. Както казва Иво: „Да отговорим с усмивка“. А той винаги отговаря така – с усмивка 🙂

Музикален поздрав от мен с една от любимите песни на Иво. „Тя е за нас.“, бяха думите му.

 ИВО „Знаете ли, 18 години да бъдеш затворен в една тъмна стая – колко време се иска, за да се приобщиш към това общество. Аз съм на 29 години и има още неща, които не разбирам.”

Иво от тъмната стая. Не помни друг живот, освен този зад стените на домовете за деца-сираци. Сменил е няколко. Днес живее в приют за временно настаняване. Не познава баща си, а майка си видял само веднъж. Попитала го: „Ти кой си?”. Простил е на непознатата си майка, но през всичките години търсил друга – истинска. Веднъж почти намерил. Помни само името и хубавата й усмивка – леля Маргарита. Починала преди да успее да го осинови и той останал в дома.

ИВО: „Най-трудното в един такъв дом е да получиш обич. Тя не се среща. Един дом получава някакъв бюджет и този бюджет свършва още преди да е дошъл краят на годината. И после се почва едно ходене по мъките. Ходене за дарения, за дрехи, дарения за храна.”

Въпр.  „Стигаше ли ви храната?” 

Не, тя храната никога няма да стигне, в такъв дом никога няма да стигне.Там възпитаниците са свикнали да наблягат на хляба, защото той засища, но дали е пълноценно, само те си знаят.” 

„Животът в един такъв дом е да оцелееш. Всичко останало е мираж, просто един мираж.”

Иво обаче решил да пипне миража, да прескочи в живота отвъд. Намерил интернет-зала, която да го вземе на работа. Но и дотук не спрял – купил си компютър на изплащане. Най-голямата му радост.

ИВО: „Интернета е моята слабост, компютрите са моята слабост и си остават такава. Те са връзката ми към света, връзката към целия този живот, който е извън тъмната стая.”

Така печели приятели. Понякога среща добри хора. 

„Има ги, има ги – не са един, не са и двама. Малко са, броят се на пръстите на едната ми ръка, но ги има. Хора, които те разбират, хора, които знаят това общество как ще се справи навън и са готови да ти помогнат, за да се справиш, да се изправиш.” 

„Много, много от домовете, много от тези, които живеят там, смятат че светът едва ли не им е длъжен. И когато излезеш с едно такова чувство от една институция, ти започваш да се сблъскваш с реалността, а тя те бичува, бичува, бичува и си казваш: „Добре, аз какво правя тук?”

Въпр. „Има ли нещо, от което Ви е страх?” 

„ Ако остана на улицата, колкото и сили да имам, ако бъдат смазани и остана на улицата…да, страхувам се.”

Когато го попитате какви са децата от домовете, Иво отговаря: „объркани”. Объркани от злоба, защото няма кой да ги обгърне с топлина. 

„Когато си настанен в едно такова общежитие, в един такъв дом, още дори от малък, когато израстваш, там се създава един страх към абсолютно всичко, дори към околните.” 

„Страх от момента, в който възпитателят ще вдигне ръка – дали това ще е шамар или поздрав.”

Въпр. Имало ли е случаи на бой, на малтретиране?

„Тези малтретирания основно стават в детските домове, защото там работят хора, които разбират проблемите, но как са назначани, никой не знае.”

Иво не обвинява, а търси изход за себе си. Но не спестява вината на държавата и обществото. 

„Сит на гладен не вярва”, но май че всички станахме гладни. На държавата – заради това, че ние някакси…Тя ни вижда, ние не сме незабележими, тя ни усеща, защото викът, който надаваме, е вик, който може да се чуе доста надалеч. И тя откликва, но откликва някак безчовешки.”

Децата от домовете. Забелязваме ги само при поредното нещастие и поредния благотворителен жест. Виждаме ли ги? А готови ли сме да ги видим? 

„Погледнете своите деца – какво говорят техните очи? Какво говори тяхното лице? Дали е по-различно от това лице, което седи в тъмната стая?”    

Number rejected

 Изгубените приятелства. Най-трудните. Отиват си в безмълвие. Един прекъснат телефонен разговор: „Rejected“. Отказ. Липса на ответност. Някой някъде, на отсрещната страна на телефона, е решил завинаги да ти затвори. Не иска да те чуе. Защото е твърде късно за това. Не го очакваш, но ето – няма отговор.И да набереш безразличния десетцифрен номер отново, няма да промениш необратимото. То вече се е случило. Приятелството е умряло. И ти го знаеш най-добре.

Споделяхте си всичко – класифицирано като „не -тайни“, „Тайни“ и „тайни просто така“. После животът промени простата логика на детското ви приятелство. Изгубени месеци, а вече години, потънали в мълчание. Били сте толкова близки, че живееш с мисълта – „Все ще се видим някога“. Някога се превръща в никога. От мълчание. Останали са спомените – любимата песен (на която се кефехте по купоните), рождените дни (които понякога си позволяхте да забравите), каричките и подаръците (които естествено си разменяхте), телефонните номера (които така и не изтривате все още)… И най-вече – думите. Онези, споделените. Те не се забравят лесно. Живи са в нас.

„Пак ще се срещнем след десет години…“ За да поговорим за живота и за всичко, което ни раздели. Моя грешка може би. Ще поговорим за сбъднатите и преглътнати мечти. За това как си представяхме бъдещето. За новите приятели. Срещнахме ли ги?

П.С. Силата е на страната на обичания, а не на този който обича. Беше го казал някой…Кой ли бе? Всъщност не знам. Приятелствата са като връзките – понякога си отиват безмълвно. После съжаляваш. Но няма връщане назад.