Ваканция в Рим

Италианската ни ваканция започва и завършва тук.

Колизеумът. Древното лице на Рим, което днес спокойно наблюдава шумните тълпи туристи, искрите на фотографските светкавици, забързаните коли и автобуси. Арена на живот и смърт, на „хляб и зрелища“, на отдавна забравен триумф със засъхнала по него кръв…

Ден първи, понеделник. Затаявам дъх, преди да изляза от мрака на метрото, защото зная – още миг и ще го видя, вечен в своята гордост, безразличен към развитието на света. Колко пъти съм го виждала на снимки, картички и календари; колко пъти съм гледала „Гладиаторът“ и историите за Рим по History Channel“! Силната светлина на парещия ден ме заслепява, и през присвитите от болка очи виждам малка част от каменното тяло. Няколко крачки… и ето го пред мен!

Някога сцена за гладиаторски битки и жадни за кръв тълпи, днес Колизеумът тихо пази своите тайни. Огрян от слънцето през деня, погален от луната нощем, потънал в светлини, застинал в едно друго, заличено време… Всъщност споменът за величието на империята сякаш никога не е напускал Рим, „Вечният град“ на владетелите и робите. Тук се намират античните останки на арки, храмове, дворци, запазили в своя каменен хлад стъпките на Траян, Цезар, Август. Останал е и Колизеумът, символът на Рим. Да, в италианската столица има още много забележителни места, но античният амфиатеатър заема челно място в моята лична класация. Неслучайно древните мъдреци казвали, че Колизеумът е сърцето на Рим и докато той стои, ще го има и Вечния град …

Най-красив е рано сутрин, когато огромните тълпи туристи като по чудо са изчезнали. Слънчевите лъчи бавно проникват през пролуките на каменните блокове и закачливо се сливат в сноп светлина. Все още е хладно, но към обяд въздухът ще изгори от топлина. Августовските дни в Рим са толкова горещи, че всяка минута се превръща в час. Върху огромните каменни блокове пред Колизеума скоро ще разпънат хавлии афроамерикански емигранти, които продават сламени шапки, чанти-менте с марката „Prada“ и стативи за фотоапарати. Някъде към 11-12 часа опашката от желаещи да влязат в Колизеума започва да придобива застрашителни размери. Стотици хора търпеливо чакат под палещото обедно слънце, екипирани с шапки и китайски чадърчета. Японците и корейците са истински стоици – не се опитвайте да се конкурирате с тях. От опит знам, че българинът не обича да чака на опашка 🙂 Така че гледайте да се изхитрите без да пререждате всички останали – просто станете по-рано. Най-добре бъдете пред Колизеума към 8-8.30 сутринта. Отварят го в 9 часа, но тъй като във всички гайдове пише същото, освен вас там със сигурност ще има още десет-двайсет човека. Входът (комбиниран с посещение на Форума) е някъде към 9 евро. След като най-накрая сте успели да влезете, вече можете да се отпуснете и да снимате на воля. Ранният час ви дава предимство – пристрастените към фотоапаратите си орди японци няма да ви пречат поне до след половин-един час, така че можете спокойно да се насладите на гледката и да намерите точния ъгъл за снимане. Да, японците наистина са невероятни – сякаш виждат Рим не с очите си, а с обектива на фотоапарата!

Въпреки че е трудно да си представиш как точно е изглеждал в миналото, мащабите на Колизеума са впечатляващи. Не спирах да се питам как ли е издържал през вековете и преходността на собствения ми живот ме връхлетя с пълна сила. Звучи като клише, но не е, защото единственото, което чувствах там, бе спокойствие. Усещане, че нищо на този свят, с неговата велика история, не зависи от теб. Някои неща остават, други – не, но единственият смисъл на живота е да го живееш щастливо и в мир със себе си, като опознаеш поне малка част от вечните места на света.

Дълго се взирах в мрачните подземия и арената над тях, опитвайки се да си представя битките на гладиаторите. Странно е как мястото, където се е проляла толкова кръв, където всяка битка е била съдбовна, а римляните са се забавлявали с прехода между живота и смъртта, все още е запазило притегателната си сила. Този античен амфитеатър побирал 50 000 души, но и днес през него преминават милиони хора от цял свят.

А вечер Колизеумът е новият Вавилон – тук можеш да чуеш всякаква реч. Английският се прелива в руски, после някъде до теб зазвучават испански и португалски, дочуваш и френски, докато японският бързо ги измества… Всеки е полудял да направи „снимката на живота си“ и измисля всевъзможни пози, в които да застане. Общото между хората обаче е щастието, усмихнало се на лицата им, както и възхищението, което прелива в очите им. Сякаш говорим на един език и не спираме да повтаряме: „Боже, боже, ние сме в Рим“ 🙂

Римският форум е следващата точка от задължителната програма. Обедното време, което сме избрали за обиколката, се оказва крайно неудачно. Ширналата се огромна територия, която трябва да пребродим под лъчите на жаркото слънце, би било твърде голямо приключение дори за Индиана Джоунс (но не и за упоритите туристи!). Това, което ще видите във Форума, са останките на Древен Рим – храмове, базилики, арки… Аз запомних арката на Траян и руините от постройките на Август, както и красивата Ботаническа градина с изглед към целия град.

Върху най-високите части на Форума са се намирали домовете на аристокрацията и на самите императори. Всъщност Древен Рим не се е отличавал съществено от градовете днес – имал е канализация, паркове, фонтани, храмове, библиотеки, бани… Твърди се, че голяма част от умението на римляните да строят своите пътища, канализации и домове, се дължи на наследството на етруската цивилизация. Въпреки че били завладени от Рим и напълно изчезнали като народ, етруските оставили силен отпечатък върху нравите и развитието на своите завоеватели. Поради фатализъм и крайното си миролюбие, етруските не се съпротивлявали на римляните. Те вярвали, че краят им е дошъл и затова трябва да се предадат на съдбата си.

И така – след двучасовата обиколка на Форума и литрите изпита вода, дойде време да похапнем 🙂 Все пак италианската храна заслужава  да бъде описана не само в няколко изречения, но и в цяла отделна глава… Не познавам човек, който да не обича пица и спагети, но обичайната представа, която имаме, съвсем не е достатъчна. Разнообразие е думата, която описва най-точно италианската кухня. Свикнали сме да асоциираме Италия със спагети болонезе и пица Маргарита, но всъщност има толкова много други типично италиански неща, които могат да бъдат открити, вкусени, запомнени… Ризото, лазаня, всевъзможни видове паста с ароматни сосове, пица с морски дарове, питки с пълнеж от моцарела, домати и рукола, задушени патладжани, салата с риба тон, тирамису, тортелини и изобилие от плодове за десерт…

Най-често се хранехме в ресторанти, където можехме да изберем храната си и да видим как точно я приготвят. Удобно е, защото винаги има различно меню с току-що сготвени ястия. Избираш си каквото пожелаеш, а после плащаш на касата. Цените са разумни – например салата, паста и малка бутилка вино струваше около 14 евро. 

Италианците наистина ценят храната, хубавато вино и спокойствието да им се насладят. Дори когато са на работа, отделят време за дълъг обяд, придружен с чаша вино. Изглежда, че добре си похапват, защото обикновено започват обяда си с лазаня или паста, след което ядат основно (например пиле с картофи), а десертът е огромен резен диня или други плодове. Всичко това е полято с вино, а след самия обяд идва ред на едно бързо еспресо. Така и не свикнах с навика им да пият кафето си на крак. Прекрасно е на вкус, плътно, силно и ароматно, но къде е удоволствието, след като просто трябва да го изгълташ за няколко минути? Италианците нямат навика да седят, докато пият дори сутрешното си кафе. Просто го изпиват почти на екс, със или без кроасан…и това е!

Вечерята също се състои от паста или ризото, придружена с месо или риба като основно ястие. Странно е, защото аз не бих могла да ям два пъти на ден толкова тежко меню, но… въпреки обилната храна и „джелатото“, което сякаш ядат непрекъснато, италианците не изглеждат никак пълни! Затова пък са пълни с енергия и се усмихват много повече от нас. Явно средиземноморската диета е ключът към вечното щастие 🙂

А моментите на моето пълно щастие в Рим бяха в прекрасния квартал „Трастевере“. Намира се близо до река Тибър и днес е едно от най-романтичните за туристите места. Това е артистичният квартал на града, мястото, където ще се загубите в лабиринт от улички, ще разгледате магазинчета на занаятчии и ще вечеряте на свещи в някое от многото бистра. Добре е да посетите Трастевере вечер, защото денят тук започва  следобед – заведенията бавно се събуждат, местните излизат с кучетата си на разходка, слънцето омеква, а кварталът се подготвя за поредната нощна фиеста. Туристите идват, за да търсят забавления, защото в Трастевере има изобилие от барове и семейни ресторанти. Когато за пръв път откриваш тази част на Рим, попадаш във феерия от звуци и цветове, докато просто се разхождаш из непознати тесни улици. Хей, погледнете нагоре! Може би ще видите прозорци, приютили простор за пране с накацали по него дънки, тениски и бельо – почти като в Средновековието, ама не съвсем 🙂

 Преди в Трастевере са живеели търговците, както и част от евреите. А днес… Кой знае? Може би само възрастни хора като тази баба, наблюдаваща туристическия поток под терасата си…

Подобно на Сохо, и в Трастевере своето място ще намерят артистичните души. Те могат да разпознаят онова щастие, което се случва, докато обикаляш уличките с мотор или велосипед, а после спираш, за да напазаруваш от зеленчуковия магазин и да си поговориш със съседката, която тъкмо започва да рисува своята последна картина… Вдъхновението в Трастевере наистина е на всяка крачка. Не е необходимо нищо друго, освен бавно да се разходите по уличките му, да поседнете пред фонтана в самия му център, а после дълго да вечеряте на свещи…

И като стана дума за романтика – минете по някой от мостовете над Тибър и внимателно се вгледайте в железните перила…Какво ще видите ли?

За себе си ги нарекох „катинари на любовта“. Върху тях са изписани имената на влюбените, а ключовете най-вероятно лежат на дъното на реката. Може би е някаква местна традиция – щом се омъжиш и хоп, заключваш любовта си катинар 🙂 Видяхме подобни катинарчета с всякакви имена (дори български) и до „Фонтана Ди Треви“. Красива традиция, стига да вярваш във вечната любов…

„Фонтанът Ди Треви“ също привлича огромни тълпи от туристи. Не мога дори да си представя сцената във филма на Фелини „La Dolce Vita“, където красивата блондинка Анита Екберг се къпе сред прохладата на фонтана…сама!  Гъмжилото от туристи в този район е денонощно. Всеки щрака като за последно, а влюбени двойки правят какви ли не маймунджулъци, за да заснемат идеалния кадър. Да поседиш пред фонтана се превръща както в безплатно забавление, така и в риск непрекъснато да се извиняваш, че случайно си попаднал във фокуса на нечий обектив.

Според легендата всеки, който пусне монета във фонтана, отново ще се върне в Рим. И разбира се, докато стоях там сама и чаках Милото да се наснима, един типичен италиански субект не пропусна да опита късмета си с думите: „Белла белисима, тук трябва да пиете вино, а не вода“. Италианците ми се сториха малко смешни в опитите си за свалка, но тъй като не оставах често сама, а и винаги споменавах вълшебната думичка „boyfriend“, след което натрапниците бързо-бързо изчезваха, не бих могла да дам обективна оценка относно италианските мъже 🙂

Край фонтана има изобилие от „джелатерии“, тоест – сладоледжийници 🙂 Изборът от видове сладолед е огромен! Добре че не съм сред страстните му любители, та само два пъти си позволих да го ям. Бих го определила като пристрастяващо-вкусен, малко тежък и лееекичко скъп (4-5 евро), но крайно необходим елемент от всяка гореща римска ваканция 🙂 По-добре обаче не яжте сладоледа си точно до фонтана, защото през деня има чичковци полицаи в униформи, които любезно или не съвсем ще ви помолят да се изнесете. Тук не само не можете да ядете, но не бива и да топите краката или ръцете си във водата (хм,  не си помисляйте да се „охладите“ набързо и с един душ във фонтана). В Рим обаче има още много фонтани, където си е напълно нормално да потопите ходилата си, изморени от продължителното ходене.

Задължително отидете в „Министерството на сладоледа“ (както го нарече Милото, след като го задърпах да влезем там). Намира се на улица „Via della Maddalena“ в близост до Пантеона и се казва „Della Palma“. За да го намерите по-лесно, просто тръгнете от Пантеона в посоката, откъде всички идват, яростно ближейки сладолед 🙂

По една от уличките след „Фонтана Ди Треви“ се намира и мястото за най-добрата пица на парче, която някога съм опитвала. Заведението се казва „Кафе Берардо“. Отново ще познаете мястото по извилата се опашка пред витрината с пици и намусената италианка с голям нож в ръце, която ще ви отреже така желаното парче. Нашият избор бе „пица салами“ – сочна, леко лютива, върви отлично с бира. Може би ви се струва логично да е по-евтина, щом е пица на парче, но всъщност две порции+две бири = 15 евро.

Вечер фонтанът е още по-красив. Приятно е да поседите край водата, а после да се разходите по осветените, шумни и пълни с живот улици в центъра на Рим. През някой от дните отидете и до квартал „Парионе“ – тук се намира известната „Пиаца Навона“, както и пазарът „Кампо Де Фийори“ и „Пиаца Фарнезе“. „Пиаца Навона“ е известна с фонтаните си : „Фонтанът на реките“ е дело на един от архитектурните гении на Рим -Бернини, и изобразява четирите големи реки Нил, Дунав, Ганг и Рио де ла Плата, както и техните континенти – Африка, Европа, Азия и Америка. Другият известен фонтан на тази пиаца е Фонтанът на Нептун.

Наоколо ще видите множество ресторанти, но лично ние ги пропуснахме, защото ни се сториха скъпи и твърде туристически. Интересни бяха художниците, разположили стативите и изложбите си от картини и карикатури по цялата дължина на площада. Единственият недостатък на Рим е липсата на музиканти, които да направят атмосферата на тези красиви места неповторима. Само веднъж видяхме двама музиканти – негър и бял, които свиреха прекрасно песни на R.E.M, Боб Дилън, че дори и на Depeshe Mode. Това бе в последния ден от престоя ни и останахме да ги слушаме близо два часа, като им оставихме всичките си по-дребни пари.

Отбийте се и до пазара „Кампо Де Фийори“ – работи всеки ден без неделя.

 

Най-добре е да дойдете дообяд. Ние останахме разочаровани, но може би защото очаквахме да видим нещо подобно на пазара в Барселона, който е неповторима смесица от продукти, аромати и разправящи се помежду си продавачи. Този пазар в Рим обаче  се състои от няколко сергии за плодове, зеленчуци, сирена, подправки, месни продукти, паста и вино. Приятно е да се види, но не е нещо, което бихте запомнили завинаги. Ако все пак сте решили да си купите подправка за сос „Карбонара“, това явно е идеалното място да го сторите! Това, което наистина си заслужава да видите, е статуята на италианския философ и астроном Джордано Бруно, която се извисява насред пазара. На това място, преди стотици години,  той е бил изгорен на клада заради убеждението си, че вселената е безкрайна и в нея има много светове, а планетите се въртят около Слънцето…А може би и заради новаторското си мислене и думите: „Ако не беше религията, нямаше да има невежи“.

Религията обаче е оставила дълбок отпечатък върху развитието на Рим. Католическите храмове са навсякъде в града и впечатляват както с мащабната си и пищна архитектура, така и с разточително скъпата си украса. Но как да повярваш в институция, която дълго време е ограбвала хората „в името на Бог и доброто“ чрез властта на алчните си и жестоки папи? А в по-голяма част от превратната си история Рим всъщност е бил управляван от Църквата, а не от владетелите си.

И ние стигнахме до Ватикана, но не успяхме да влезем… В 8 часа сутринта в събота опашката опасваше цялата крепостна стена, а това се равнява на часове наред чакане. Отказахме се, макар че искахме да видим Сикстинската капела. Е, разгледахме католическата базилика „Св.Петър“ и едноименния площад пред нея, като отново трябваше да се потим на опашка. Задължителният дрескод изисква краката и раменете ви да са покрити, иначе ще ви върнат. Също така не носете със себе си никакви остри предмети. Базиликата обаче си заслужава чакането! Тук изкуството е взело връх над религията.И все пак е чудесно за малко да постоиш в тази невероятно красива и огромна църква, за да поговориш със своя Бог…който и да е той.

А мястото, което просто трябва да видите привечер, са Испанските стълби (Spanish steps).

По това време стълбите и фонтанът пред тях са истински вечатляващи – около тях се събират стотици хора, а светлините приличат на цветен калейдоскоп. Някога тук стояли най-красивите хора в града с надеждата да бъдат избрани за модели на известни художници. И аз позирах на моя личен фотограф, а резултатът е една от най-хубавите ми снимки досега 🙂

Точно срещу Испанските стълби е улицата „Via Condotti“ с марковите магазини на „Версаче“, „Гучи“, „Прада“, „Долче и Габана“, „Миу Миу“, „Булгари“ и др. Не влязох в нито един от тях, защото знаех – няма смисъл само да въздишам, докато неусетно се влюбвам в някоя чанта или рокля, която никога не бих могла да имам. Всъщност тази улица е като музей на модата със своите неповторими, шикозни, дръзки витрини. Скрито сред марковите бутици (точно срещу „Булгари“) е и известното кафене „El Greko“, където кафето си пиели хора като Шели и Казанова.

А след като и вие изпиете чаша истинско капучино и бавно изядете поредния сладолед, не ви остава нищо друго освен да се отправите на нова разходка из този необятен и магичен град. А после поспрете край Фонтана Ди Треви, пуснете своята монетка и си пожелайте един ден отново да изживеете своята италианска ваканция в Рим.

Предполетно (абе май няма такава дума)

Събрах багажа. Побра се в големия куфар, който ще нося сама. И за пръв път сама ще трябва да пресека  „граничната зона на България“, за да мина отвъд – в „истинската Европа“. Чувството, което изпитвам днес, е сплав от вълнение, радост и малко страх… Може би от неизвестността на чуждото.

Всички казват, че един месец ще мине бързо. Милото ще си отдъхне от мен, а аз… Аз ще откривам себе си -как ли ще се справя???? Дали ще намеря приятели? Дали ще успея да се порадвам на живота в Германия? Дали, или, как ли…Цялата съм една въпросителна.

През последните дни преоткрих София. Да, точно тази София, която се нарежда сред най-лошите за живот градове (ех, дори в Ханой било по-добре)… Хммм, когато знаеш, че скоро ще заминеш, всичко ти се струва различно. Спираш да се дразниш на бутащите се в теб хора (особено по спирките на градския транспорт!); на подвижните плочки, събрали в себе си море от мръсна дъждовна вода; на задръстванията сутрин… Изведнъж малките улички грейват, а обичайният маршрут за прибиране у дома се превръща в прекрасна разходка. Тази последна седмица се радвах на всичко. Но ето – отмина много, много бързо.

Утре вечер може би ще се разхождам по някоя чужда „щрасе“. И макар че това не ми е първото пътуване нанякъде, сега няма да има с кого да го споделя. Затова ще пиша.

Все пак е само за месец, нали? Ще се върна и ще има море, и още пътувания, и лято, и нови приятели, и хубави спомени… Надявам се да открия непознати неща – за хората, за себе си и за някои части на света 🙂

П.С.И понеже съм си Разсейка Разсейкова, само да не си изпусна самолета в Мюнхен…:)

 

Един позабравен опит за разказ. История, която бе написана сякаш за Надето. Някога с нея бяхме близки приятелки. Вече не сме, но думите остават. И понякога ни се иска да си ги припомним отново. Добавям и страхотната песен на Lamb (разделих се с тях след като завърших Английската и нямаше как да пренеса всичките си дискове в общежитието в София). Мисля че тази песен чудесно описва текста, затова мястото й днес е тук.

sms: „4akai me na leti6teto vyv vtornik, 11 4asa. Vry6tam se v Bg za sedmica. Obi4am te.“

Последните капки кока-кола се стичат по гъвкавата извивка на тялото й, като спускане по планински склон, непознато, предизвикващо, близко, и далечно, недостижимо. Приличат на ледени снежинки с цвят на прегоряла захар. Заобикалят нежно единствената бенка, точно там, където се събира разтопената снежна маса, за да се превърне в глетчър от кофеиново-сладко и страстно желание. Устните му проследяват тънките струйки, галят матовата кожа, рисуват свой собствен маршрут от събиращи и разделящи се посоки.

Смехът й е неканен гост в полумрака на стаята. Прозвучава и отлита като сапунено балонче, подгонено от вятъра. Не е ли тя едно мехурче от кикот, по детски волно и жестоко, в началото преливащо от цветове, които постепенно избледняват? Като спомените – за първата им среща, за часовете, прекарани заедно, за избледнелите мечти, за променените планове… Няколко секунди и мехурчето изчезва, оставило след себе си аромат на сапун, невинност и детски смях.

Яна оставя празната бутилка от кока-кола на пода до леглото.

– „Американската мечта“ вече не е между нас. – казва толкова тихо, че думите се стопяват между шума на зимно-белите чаршафи.

***

Отново стои на терминала, докато часовникът му отчита оставащите минути. Пътуването е изкачване. Иска му се по-скоро да стигне върха,  да не падне, да успее да се задържи, както винаги, когато е сам, горе, в планината.

Откъде се взеха тези роднини? Ето ги най-близките- мама, татко, Яна, но каква е тази групичка досадни лешояди – чичовци, стринки, братовчеди?

– Да се пазиш там, в Америка-та! – загрижено подвиква една от лелите, загърната в собственоръчно изплетен розов шал. Братовчедка на баща му? А-а, да, леля Гинче, която му носеше плетени чорапи и шалове – заемаха цял кашон в килера.

Усети глождеща мъка, която се прояви под формата на силна болка в корема. Преряза го изведнъж, докато гледаше как майка му тайно избърсва очите си с малка бяла кърпичка, а после го заговаря – варианти от чувства се блъскват в разпокъсаните й думи. Иска му се да я прегърне, но вместо това мълчаливо поема от ръцете на баща си големия сак. Пълен е с багаж – сякаш заминава за цял живот. Предателска мисъл. Ще се върне, нали ще се върне – стресна го силната прегръдка на Яна. Неговият ангел. Дали ще бъде винаги до него?

– Ще ми липсваш! Пиши ми! И аз ще ти отговоря, ще те чакам, колкото и дълго да бъде изкачването ти, аз ще те чакам, ще те чакам, тук – сълзите в очите й ги правят толкова сини, по-сини от лятното небе. Уханието на косите й, нещо като праскова или кайсия. Мила, наивна Яна, та нима спускането в планината трае цели две години? Сноубордът винаги те връща в града, обратно при калните улици и претъпканите спирки. Сноубордът е добър приятел, всъщност най-добрият. Самолетният билет за САЩ е коварно парче хартия – еднопосочен, подкупващ те, бегъл познат.

***

И потъна, потъна в „Америка-та“. Потопи се в неоновите светлини, винаги живи и ярки, огледа се във витрините и в прозрачната пустота на небостъргачите, вдиша ритъма, усети движението и промяната на големия град, промяна в него самия. The Big Apple. Ябълката на раздялата. Новата Троя, потънала в електричество, в богатство и бедност, сладка и отровна, примамлива и така подкупващо свободна.

Волен се занимава с фотография. Все още се учи – да разпознава лица, да търси идеи, да открива илюзии, мечти, „американски прелести“. Погледнат през фотообектива, светът изглежда някак странно лесен. Отпечатан е в кадрите и всяка вечер, докато ги проявява, Волен знае, че няма да се върне назад. Там е споменът за уханието на праскова (или може би кайсия?), там е Яна, но тя вече не е част от неговия негативо-снимков свят.

***

Докато тя живееше в своя…

Две момичета танцуват върху сепаретата в „столичен клуб“. Едната е нисичка блондинка с яркосини очи, а другата – тъмнокоса красавица с изкуствен бюст и тен от солариум. Излъчва увереност, която се смесва с тежкия й парфюм и полепналия по потната кожа цигарен дим. Казва се Далия, но това е само „артистичен псевдоним“. Плътните й устни, обилно намазани с течно червило, се разтягат в подигравателна усмивка.

– Все още ли го чакаш?

Яна се смее вместо отговор, оглежда се и събира възхитени погледи в букет от изсъхнали спомени. Непривично. Собственият й смях я плаши. Сякаш се присмива над самата себе си.

Чуждите, пищни устни леко докосват хладните устни на Яна, езиците им са малки разгневени дракони, които се сплитат в ожесточена битка. Нечии ръце опипват телата им, а музиката се разлива като скъпо уиски в чаша с леденостудена кола-кола.

Само парещо усещане от погнуса. Яна и друг в изкуствена пантонима върху чаршафи от сатен. Лежат, докато непознатият по навик пали цигара. Неизречени думи. Замлъкнал телефон. Нито едно писмо, нито една картичка от Волен. На пресекулки се опитва да си поеме въздух за истината:

– Приятелят ми е в САЩ.

– К’во каза? – издишва дима, докато се взира с празно любопитство в лицето й – Хубавичка си.

Думите идват неочаквано и я замерят с безразличие.

– А, то и аз си имам приятелка. Ама на кой му пука?

– От седем месеца е там – дни, нощи, векове… – продължава тихо Яна.

– Всички сме пътници – обръща се към нея мъжът. – Малки точки върху картата на света. Сещаш се, а? – притиска тялото й толкова силно, като че ли иска да я задуши, да изпие всяка капка от нея. Бръснатата му глава прилича на купол, от който можеш да се спуснеш и да помахаш на света.

***

И отново, отново вижда слънцето. Яна все още не е отворила очите си. Тя навярно сънува, защото изглежда спокойна и чиста. Телата им са слети, но Волен е буден. Мисли за нея, докато гали косата й – светлоруса, ухаеща на праскови. Този път е сигурен. Че е тя. Яна, която все пак дойде на летището, развълнувана, закъсняла, негова, усмихната, топла, нова, прекрасна… Оттогава мина една седмица. И ето – изчаква, за да й съобщи, че утре заминава. Яна обаче знае, тя винаги се досеща за подробностите.

– Ела с мен в Ню Йорк – шепне в ухото й. – Ще живеем заедно в уютна къща с градина отпред. Ще имаме деца. Можем да посадим домати в задния двор. Знаеш ли, мила, там зеленчуците имат отвратителен, празен вкус. (Както и животът ми между снимките и апартаментът на последния етаж). Липсваш ми.

Не е ли липсата необратимост?

Волен усеща как Яна бавно изплува от съня си, опитвайки се да задържи последните думи върху тънката повърхност на реалността. Гласът й е капсулирана пауза, отсъствие, запазено в последната доза липса:

– Бременна съм…От друг.

Капките кола са оставили кафеникаво-ръждиви петна по белите чаршафи.

 

П.С. Текстът ми е публикуван за пръв път в bpm.cult.bg, но тук съм направила някои „леки промени“. Мисля че в този си вид е по-добре, затова го препечатах и в блога си.

Безгрижната страна на живота – 1-ви юни :)

Ето го – денят, в който осъзнавам, че съм пораснало дете. Постепенно 1-ви юни се превъща в тъжен празник. Не, не страдам по „изтеклото през пръстите ми детство“. Не ми липсват игрите, училището и гадния пубертет. Единственото, което истински ми липсва от времето с балоните, захарния памук и въртележките, е безгрижието.

Казват, че съм усмихнат човек. Дори в периоди, когато усмивката ми се появява толкова рядко, че чак забравям как изглежда в огледалото. Странно, и тогава се намира някой, който да ми каже, че съм огряла деня му. Всъщност усмивката, освен спомените и снимките, е това, което ми остана от детството. Дали околните подозират, че в нея е скрито едно неотишло си дете?

Напоследък оцелялото в мен дете (искрената усмивка) не се появява пред всеки. Още един признак, че съм пораснала. Какво загубих дотук? Голяма част от вярата си в хората, голяма част от наивността си, голяма част от увереността, че морето е до колене, а за жалост – доста прилична част от мечтите си. Колко губим по пътя на израстването? И можем ли да се върнем назад, към детството и безгрижието, поне за ден?

Малко странно е да има по един ден за детство, любов, жени и прочие… Някак съм на страната на постоянните, а не на временните празници. И това не бе така преди. Чаках с нетърпение 1-ви юни и му се радвах почти толкова, колкото на рождения си ден. Тогава по Канал 1 все още даваха „Милион и едно желания“, а аз не излизах цял ден, да не би да изпусна някое интересно „детско“. Наскоро прочетох в едно интервю с някогашната Кака Лара нещо малко тъжно, но и показателно за промяната във всички нас, дори в децата – предаването се били изчерпало, защото децата вече не пишели писма, а седели пред компютрите и нямали нужда от детски филмчета по телевизията, защото можели и сами да си ги теглят от нет-а… Не знам. На мен ми става тъжно – та нали в моето детство очакването бе по-силно от удоволствието да гледаш анимации. А после имаше глезене с вкусотии като пържени картофки и сладолед…На мен ми бяха разрешени само по празници, въпреки че не бях пълно дете, но майка ми си имаше свои строги правила за храненето. Купища зеленчуци, пюре вместо любимите пържени картофи, ябълки вместо шоколад… Всъщност днес съм й благодарна, че ме е научила да се храня правилно. Но във Видин никога не е имало „Макдоналдс“ 🙂 Сега за детето всеки ден е празник, стига само да го заведеш в това ужасно място. Сори, но аз не бих си водила детето там. Справка – страхотният документален филм „Supersize me“.

Да, не само аз съм пораснала, но и детството се е променило… Въпреки че винаги има начини да научиш детето си да обича книги, нали? Както и да спортува, да цени природата и да пази усмивката си 🙂

Е, моето детство понякога решава да ми помаха иззад ъгъла. Играем си на криеница 🙂 А бих препочела да играем на стражари и апаши или на филми. Има седмици и месеци, в които упорито се крие от мен. Отлетялото безгрижие. Преди не вярвах, че в един момент просто ще си отиде и ще преотстъпи място на отговорности, задължения, мисли, мисли, пак мисли, притеснения и лицемерни игри… Добре дошли в света на възрастните 🙂 Както се пее в една многоооо любима песен: „I’m losing my favourite game“… Е, такъв е животът. Все нещо губим.

За да си напомня какво не бива да губя, ето го моят списък с любими неща от детството:

1) Усмивката 🙂 – ох, добре, че все още е тук

2) любовта към маргаритките – за да не забравям за нея дори си сложих собствена заглавна картинка с тези прекрасно-простички бели цветя с малко жълтичко 🙂

3) детските песнички

4) незабравимите приказки на Ханс Кристиан Андерсън и чудните герои на Астрид Линдгрен („Хари Потър“ пасти да яде)

5) кисело мляко с бисквити

6) лятото, ваканцията и морето :))))))))

Хайде стига толкова – хубав ден от мен!

 

Приказна Прага

Някога сънували ли сте, че летите?

Спомняте ли си лекото усещане за нереалност, докато се носите сред белите облаци на своя сън? А успяхте ли да запазите малка част от него за сутринта?

Само веднъж сънувах, че летя. Но и досега, всеки път, когато се кача на самолет, изпитвам същата тръпка в корема. Най-обичам да седя до малкото прозорче и да се надбягвам с облаците. Сигурно им приличам на прашинка, незначителна част от безкрая на светло-синьото небе. Иска ми се да ги докосна с ръка, защото ми приличат на захарен памук – единственото забранено ми в детството сладко нещо. Тогава си представях небето далеч, много далеч, и рисувах нагънати, продълговати облаци в часовете по рисуване.

Обичам пътуването ми да започва с гледката на небето от самолета. Минутите минават бавно и ги броя, но от това очакването да видя Прага като на длан, се усилва все повече.

Казват, че първото впечатление е най-важно. И ето – очите ми потъват в зелено-жълтото поле под нас. Сякаш майстор-художник е изрисувал тази земя така, че да изглежда съвършена. Малки къщички са пръснати сред жълт пачурк. „Златна Прага“ наистина ни посреща с цвят на най-чисто злато!

                                                                 ***

От аерогарата взехме автобус номер 100, като предварително си купихме билети от електронните автомати на спирката. Приемат само монети (както и автоматите в метрото), така че най-добре винаги имайте в себе си дребни чешки крони. Доста неудобно, особено когато трябва да намериш монети в 8 часа сутринта! Това обаче изглежда като единствен недостатък. Докато трае пътуването ни, не спирам да събирам положителни впечатления. В автобуса не само е чисто, но има и място за багаж (което сме си платили още с покупката на билета). С Иван естествено обсъждаме кога това ще се случи в България и дали ще има много хора, които ще се пътуват без билет. Глобите в чешкия градски транспорт май са доста високи, защото всички, които се качват след нас, също държат билети в ръка.

Движим се бързо, защото пътят учудващо няма дупки. Не мога да не се сетя за култовото: „Кога ще ги стигнем…“ Сещате се, нали? Дано поне да е някога…

Хостелът, в който ние отседнахме, се намира точно до православната църква „Св.Кирил и Методий“, наблизо е и спирката на метрото, както и тази на трамваите – „Karlovo namesti“. Името е „Emma Hostel“ и можете да резервирате стая предварително в сайта им в интернет. Цените са много добри, а мястото наистина е удобно и не е далеч от централната част на града. Банята , тоалетната и кухнята са общи за всички стаи на етажа, което създава известно неудобство, но затова пък е просторно и чисто,а леглата са големи. В кухнята има хладилник, където можете да си държите напитки или някаква храна, а сутрин кафето и чаят са free.

Тъй като пристигнахме привечер, побързахме да се настаним, след което се отправихме на първата ни разходка в Прага! Вървим, докато топлата нощ покрива сградите, покрай които минаваме, с тъмна пелена. Как ли ще изглеждат утре? – питам се аз. Приличат ми на строго подредени войници – всяка знае своето място и е стегната в униформа с различен цвят. Общото между тях е стилът и прекрасните орнаменти, които разказват техните истории… Някои от тях са осветени – като Танцуващата къща например. Тя има невероятен футуристичен дизайн и се намира точно до река Вълтава. Иначе тук повечето къщи си имат имена. Познават се по орнаментите, които ще видите на тях – например жаби, еднорог, цигулки, рибар, златна чаша… Преди по този начин се означавали адресите, тъй като нямало номера на улиците или домовете. Повечето бирарии също носят подобни имена – „При черния вол“, „При черния бик“, „При мечката“ или „При Златния тигър“. Така и не разбрах защо навсякъде се използва думата „черен“. За „златен“, хайде, ясно – все пак сме в Златна Прага.

С Иван избираме да вървим по крайбрежната алея. Първоначалната ми възхита от светлините покрай реката и корабчетата, които се движат във вечерния полумрак на реката, бързо се изпарява. Около нас не спират да кръжат рояци от комари с размер на малки самолетчета 🙂 Добре де, преувеличих! Не са съвсем като самолети-играчки, но все пак могат да бият по размери дори крайдунавските комари – аз съм от Видин, аз тия ги знам 🙂 Какво бе учудването ни обаче да видим как млади влюбени двойки най-спокойно се разхождат покрай прелитащите „стада“ от комари! Тук обаче на никой не му правят впечатление подобни прозаични неудобства 🙂 Прага е градът, в който влюбените са навсякъде – целуват се по пейки или се излежават върху зелената трева в парковете, возят се с лодки по Вълтава или просто щастливо се разхождат из златните улички на този така идиличен град.

 А когато вървиш по улиците на Прага, не можеш да се отърсиш от усещането, че всичко наоколо е само част от един съвършен театрален декор и ти си част от общата игра. Както е казал Шекспир: „Животът е сцена и всички ние сме актьори на нея“. Можеш да се престориш, че си друг – да сложиш доминото на любовта или на развлечението, да покриеш лицето си с воал, да се напиеш, да потанцуваш пред Тинската катедрала, да обиколиш улиците в търсене на непознатото и… да забравиш за целия останал свят. Прага прилича на един съвременен Вавилон, събрал в себе си цялото разнообразие от езици. Френският се смесва с английски и немски, руският се редува със сръбски и български, а пък японският май е нещо като втори чешки, защото тук е пълно с малки, дръпнати япончета. Те са най-ентусиазираните и екипирани туристи – всеки е поне с две камери и пет фотоапарата. Винаги са супер енергични и щъкат навсякъде като едни само-презареждащи се батерии „Duracell“.

Това, което тези смаяни homo-touristicus снимат толкова настървено, е прословутият астрономически часовник, който се намира на площада в Стария град. Най-добре го разгледайте на дневна светлина и се наредете пред него поне пет минути преди началото на новия час (например в 12 без 5). На всеки кръгъл час има безплатна атракция 🙂 Всъщност този часовник е уникален в своята изработка и датира от началото на 14-и век. По него едва ли ще можете да си сверите ръчните часовници 🙂 Тъй като е направен преди сума ти векове, естествено отразява древното схващане за произхода на Земята – тоест, че ние сме в центъра на вселената, а Слънцето кротко се върти около нас. Най-интересното на този часовник са фигурките на 12-те апостоли, които започват да се показват една след друга, докато камбаната на часовника „възвестява“ за настъпването на новия час. Накрая на „шоуто“ ще чуете и кукуригане на петел (след това ще последват разочаровани възгласи на тълпата в стил: „Е, само толкова ли?“). Повече – само след час 🙂

 

 Всъщност площадът на Стария град може да бъде чудесна отправна точка за разходка и sightseeing. Сградите тук са прекрасни и повече наподобяват декори от филм, отколкото реални постройки, предназначени за живот. Докато разглеждам гордите фасади на къщите, си мисля какви ли щастливци живеят в тях… Във всяка от тези къщи има по някое луксозно заведение с гледка към Тинската катедарала, астрономическия часовник и така наречения Малък площад. Там можете да пиете бира или вино на елитарни цени и да се почувствате част от тълпата богаташи в стил „Ориндж Каунти“.

 Тинската катедрала. Не ви ли прилича на приказен дворец от чудния свят на Братя Грим? От едно друго време, в което хората са вярвали в дракони и великани, а рицари на бели коне са спасявали златокоси принцеси? Невероятно е как този нереално-приказен дух е съхранен в продължение на толкова столетия и може да се усети дори и днес, в 21-ви век… Въпреки светкавиците на фотоапаратите, когато вдигнеш поглед нагоре, към небето и величествените кули, разбираш колко преходно е всичко около нас… Всичко, освен онова, което може да остане в историята.

 

Оставете Прага да ви разкаже своята приказка. Тя наистина има какво да ви каже и покаже 🙂 Ще ви въвлече в лабиринт от тесни улички с красиви и поддържани къщи, които са приютили кафенета, барове, магазинчета за сувенири… Количеството от продавани матрьошки е просто огромно! Мисля, че дори в Русия няма толкова много от тези традиционни кукли във всичките им размери и разновидности. Разгледайте магазините за бохемски кристал и се полюбувайте на накитите от янтар, които ще ви спират на всяка крачка. Аз лично се впечатлих от прекрасните кукли на конци, които са нещо като символ на Прага ( а може би и на Чехия, не знам). На мен лично ми се струваха малко тъжни и самотни, закачени по стените на магазините в очакване на своя купувач. Цените им са сравнително високи (най-хубавите достигат до 2000 евро), но ако искате да си имате спомен на конци – това е изборът! Всяка от тях е уникална – покрай характерни образи като Пинокио и Спящата красавица, има изобилие от вещици, смеещи се зловещо, както и мили старчета, чарли чаплиновци и цели сцени с малки куклички на тях. Ако сте с дете в Прага, можете да му изнесете един куклен театър в магазина 🙂

Преди да ви разведа набързо из „потайностите на Стария град“, ще ви насоча към едно от най-знаменателните за Прага места. Тук са случвали всички бунтове в града, както и Нежната революция на чехите. Това е площадът „Венцеслас“ (не съм сигурна за произношението, на мен лично ми звучи като „Венцеслав“).

Днес площадът гъмжи от туристи и можете да видите много руснаци, които закусват с прословутите наденички 🙂 Да, наоколо има предостатъчно „улични закусвални“, където да хапнете на крак печена пражка наденица с горчица, резен ръжен хляб и кисело зеле. Дори и да ви се струва отблъскваща или тежка, всъщност тази комбинация е толкова вкусна, че можете да се навечеряте само с наденички 🙂 Предлагат се няколко разновидности, така че имате известен избор 🙂 Доста руснаци явно се прехранват по този начин в Прага, защото ги виждахме непрекъснато да нагъват наденици! Моят съвет е все пак да опитате от този пражки Макдоналдс, дори и да не обичате колбаси 🙂 И така, доволно натъпкани като Емил от Льонеберя, можете да посетите Националния музей или просто да се помотаете по магазините. Най-готините магазини се намират в тази част („Kenvelo“, „New Yorker“, „H&M“, „Terra Nova“, „Zara“). Задължително планирайте бюджет за пазаруване на дрехи и аксесоари! В Прага ще откриете чудесни дрехи на достъпни цени, така че си оставете място за тях 🙂 Аз например бих могла да изкупя „H&M“, стига да имах тази шестица от тотото 🙂 Никога не съм съжалявала за дрехите, купени от техните магазини. Дори напротив – винаги са trendy, винаги са качествени и модерни, дори след години носене.

Прага е мястото, където ако ожаднеете, просто трябва да пиете бира. Наистина бирата тук е най-хубавата, която някога съм опитвала. Независимо дали си я купувате в кен или я пиете на заведение. Разбира се, прясната бира е по-добра от бутилираната, но тук във всичките й разновидности тя има уникален вкус. На мен любима ми стана тъмната бира. Не пропускайте да я опитате – има плътен, леко карамелен вкус и е по-силна от светлата. Най-добра е бирата с леко странно име – „Kozel“ 🙂 За бира номер 1 в Прага се смята „Pilsner Urquell“. Почти във всяко заведение ще ви я предложат, но иначе всяка реномирана бирария си има биричка собствено производство. За да изберете своята, не ви остава нищо друго, освен да опитвате навсякъде 🙂 В „Златна Прага“ пиенето на тази златиста течност е нещо като национален спорт и вид туризъм :), а хубавото е, че в града има достатъчно на брой добре поддържани тоалетни. Все пак…

Прекрасни автентични бирарии има както в Старата, така и в новата част на града. Ние бяхме чели и за квартала „Жижков“, където имало много готини заведения, но не успяхме да ги открием и се върнахме по живо по здраво 🙂 Иначе кварталът изглеждаше като доста уютно място за живот – с много зеленина и голям парк, както и с добре поддържани сгради. Е, някои изглеждаха като свърталища на бездомници, но подобни места има навсякъде. „Жижков“ в миналото е бил кварталът на работниците – може би затова е и толкова подреден и някак „западно спретнат“. Да, раят не е на Изток, а на Запад 🙂 В квартала се намира и телевизионната кула, която вечер е осветена в цветовете на знамето на Чехия, и изглежда призрачно заплашителна с някакви човечета, закрепени върху самия й връх. Приличат на извънземни, слизащи от космическия си кораб, бррр. Точно след като излезете от метрото (защото до „Жижков“ отидохме и се върнахме с метро, много е удобно и бързо, стига да имаш монети да си купиш билет) ще видите една наистина странна църква – има форма на гроб с кръст отгоре, наистина! Мисля, че е католически храм, но не прилича на такъв, нито пък на православна църква. Абе, странна работа, но затова пък – оригинална. В този квартал имаше и доста бедняци, които спяха по пейките, но тук полицията явно обикаля и през нощта, така че не се създават проблеми.  

Централната част на града обаче е далеч по-привлекателна и денонощно пълна с народ, така че най-добре се придържайте към основната програма и се въртете някъде около основния туристически поток 🙂

Най-голямото струпване на хора, което видях в Прага, бе на Карловия мост. Там туристо – нашествието май никога не спира. Усещането да се разходиш по този мост наистина е прекрасно (стига гаджето ти да не те оставя непрекъснато, за да ходи да снима – и така половин час!). Е, поне имаме хубави снимки 🙂 На този прословут мост всички снимат като за последно. Освен професионални фотографи, има и множество японци и други такива, които търчат напред-назад в търсене на поредния кадър 🙂

Гледката към река Вълтава наистина е много красива. Когато застанеш на моста, виждаш величествения дворец „Храдчани“, а някъде под огромната каменна основа е реката с преминаващите по нея кораби и водни колела.  Ако има едно място, с което трябва да опиша какво е романтика, то това вероятно ще е брегът на Вълтава с гледка към моста, някъде към 7-8 часа вечерта. Класика 🙂

 Карловият мост е един от символите на Прага. Построен е от Карл Четвърти, чието управление се смята и до днес за нещо като „златен век“ за града. След като успешно се „разписал“ в историята, неговият син Венцеслас продължил традицията на баща си. 

Карловият мост е внушителен като размери и всъщност свързва Стария град с така наречената „Мала страна“, където в миналото са се намирали къщите на рибарите и занаятчиите. В тази съвсем не малка „Мала страна“ е построен и дворецът Храдчани – още едно от архитектурните чудеса на това време. Разходката по Карловия мост започва от кулата, до чийто връх можете да се качите срещу 50 крони и да се помахате на света отгоре, да поснимате в продължение на час-два или пък да си изпишете името на стената 🙂 Естествено, българите сме навсякъде… Обърнете внимание на надписа зад Иван 🙂

 Е, да, така поне всеки следващ ще знае, че „Мишо е бил те тука!“…

След като се порадвате на гледката и се опитате да сдържите порива си на първичност като не надраскате една вековна стена, „слезте на земята“ и разгледайте статуите на моста. Повечето от тях са непознати за нас – православните, защото изобразяват католически светци, но все пак няма как да не разпознаете статуята на Христос и тази на Дева Мария. И двамата с Иван се опитахме да разпознаем коя от всичките статуи изобразява Кирил и Методий, но така и не успяхме… Е, някъде на моста е, но не ни стана ясно къде 🙂 Аз обаче се снимах, докоснала една статуя на неизвестен за мен светец, но тъй като всички се снимаха пред нея, реших и аз да си пробвам късмета. Иван каза, че сигурно го правят за здраве и щастие, а може би просто всички постъпват като мен – някой види друг и така… Верижна вяра.

На Карловия мост можете да видите всякакви творчески изпълнения – от свирене на банда старчета до музика от чаши. Тук всеки се опитва да изпъкне с оригиналност и да изкопчи повече монети от туристите. Едновременно с това мостът от сутрин до вечер е ателие за художници и място за продаване на сувенири, снимки на Прага, бижута и любимите ми ангелчета 🙂

 

След като минете по Карловия мост, вече сте в Мала страна. Атмосферата в тази част на Прага е неповторима! Разгледайте къщите, покрай които минавате – всяка една от тях е с уникална архитектура. Улицата, която води към замъка Храдчани, се нарича Nerudova. За разходката до замъка си отделете повече време и бъдете готови за чакане по опашки! За вътрешността на замъка, музеите и катедралата „Св.Вит“ се извиват огромни опашки от туристи и ще ви трябват време и нерви, за да изчакате реда си. Ние лично пропуснахме тази част и набързо разгледахме кралския комплекс – още по-впечатляващ заради дистанцията на вековете… Всичко е строено преди векове, а е толкова красиво направено, че смайва със съвършенството и величието си! Например катедралата „Св. Вит“ е строена близо шест века! Когато застанеш под нея и обърнеш поглед нагоре, към самия й връх, отново се чувстваш малък и незначителен пред величието на това, което умът, духът и богатството на тази култура са успели да създадат.

 

 Разходката из Мала страна като че ли е най-хубава в късните следобедни часове – тогава можете отново да седнете някъде на по бира или да си направите ранна вечеря. На мен чешката кухня ми се стори леко странна и доста тежка, но все пак имах няколко истински вкусни попадения. В тази част на града има много бирарии, но някои от тях са доста туристически и съответно – нямат от този автентичен „пражки дух“, който наистина трябва да се усети. Ето и няколко от нашите избори за храна – от тях останахме наистина доволни!

Обядът в „Малостранска пивница“, която се намира в Мала страна, бе приятен и добър като цена. Настанихме се в градината на заведението, където имаше много хора и непрекъснато прииждаха нови. Беше слънчево и приятно, затова започнахме обяда с две големи бири – едната тъмна, „Kozel“, а другата – светла, „Pilsner Urquell“. Тъй като храната става малко по-бавно от очакваното, аз загризах солените претцели, които се предлагат във всяка бирария и имат вкус на солети с подправки 🙂 Иван яде традиционния тук гулаш и пилешка пържола в сос от билки, а аз се задоволих само с картофи по селски. Направи ми впечатление, че в Прага пилешкото не е от предпочитаните меса – по-скоро се ядат наденици, печено свинско месо, печена патица – всичко това с гарнитура от кнедли, брррр. Може би на някои хора кнедлите много биха им харесали, но за мен са особено гадни на вкус – всъщност дори не мога да го определя. Преди това пътуване си ги представях като руските пелмени или украинските вареники, но истината е далеч по-разочароваща 😦

Извън Мала страна също има страхотни бирарии с дългогодишна история. Хубава е и бирарията „U medvidku“. Тя се намира на улица „Na Perstyne“ 7 и ако отивате там вечер, задължително трябва да имате предварителна резервация (тел. +420 2-24 21 19 16 или на място). Естествено, винаги можете да почакате половин час като нас двамата с Иван, но все пак най-добре е да си знаете, че имате маса 🙂 Тази бирария си има сайт – umedvidku.cz и е доста известна както сред чехите, така и сред чуждите туристи. Включена е в гайдовете, така че тук можете да се сблъскате с огромни групи японци, които поръчват като за последно 🙂 Бирата им също е добра на вкус – ние заложихме само на тъмна. Моята печена патица бе направо огромна – в чинията  ми имаше поне половин килограм месо + два вида от тяхното специфично кисело зеле и три вида от гадните кнедли. Хубавото е, че ти носят два вида нарязано хлебче, въпреки че чехите ядат кнедли вместо хляб. Иван заложи на нещо месно и си го изяде с кеф, но не е сред любимите му пражки манджи 🙂

 Най-вкусна бе храната в бирарията „Novomestku pivovar“, където обядвахме през един от дните. Заведението се намира близо до площада „Венцеслас“, на улица „Vodickova 20“ в Новия град. Бирата им е чудесна, макар и по-лека от другите, които опитахме. Но пък те си я произвеждат на място. Дизайнът тук е много оригинален – бирарията прилича на лабиринт и на всяка маса има карта на помещенията. Всеки клиент може да се разходи и да разгледа различните части от заведението. Наистина е автентично! Храната дойде бързо, макар сервитьорите да не бяха особено любезни, но с тези темпове на работа и носене на огромни халби с бира, е разбираемо… Този път аз заложих на пилешко месо в сметанов сос, с гарнитура от нещо като картофени крокети, които хич не бяха зле. Жалко че не си поръчах от гъбената им супа, която е носят в огромни хлебчета и изглеждаше наистина вкусна. Иван пък хапна патешки бутчета с кнедлички, които и той мрази 🙂 Тази бирария определено е номер едно за нас, тъй като е и пивоварна, имат страхотна храна, интересен интериор и някак не е толкова шумно и задимено като на някои други места.

 

 Вечер предпочитахме да се разхождахме, отколкото да обикаляме по барове и дискотеки. А и не намерихме много такива 🙂 Но затова пък успяхме да си открием „своето място“ за пийване след вечеря. Барът „Козичка“ (Little Goat) е един от най-добрите, в които изобщо някога съм била. Намира се в центъра на града, на улица „Kozi 1“ и е доста популярно сред жителите на града. В събота вечер хората тук бяха много fashion, чак се чувствах малко неудобно , че съм с кецове. Личеше си, че на това място ходят хора със стил – не прекалено изсикани, но все пак достатъчно cool, за да са там. Цените обаче са учудващо добри, а качеството на алкохола – високо. Музиката бе супер, а и имаше Wi-Fi, така че не скучахме 🙂

На следващата сутрин денят ни започна на същата улица, където се намира и най-страхотното кафене във френски стил – „Bakeshop“. Всеки ден тук започва със стълпотворение на туристи от цял свят, а и на местни хора, които си купуват френски кроасани за закуска. Има заведения, където човек сякаш не усеща минутите, и това е едно от тях. Тук кафето с малко мляко и кафява захар е истинско удоволствие, което можете да си подсладите допълнително с парче торта, кроасан с пълнеж от ябълки, брауни или овесени сладки. Всичко е толкова вкусно, че няма да ви се иска да си тръгвате 🙂

 В Прага със сигурност можете да откриете още много подобни местенца, където всичко ще ви се стори просто идеално и някак тайно ще ви се прииска завинаги да останете част от тази приказка. Там, където животът изглежда подреден и лесен, а красотата е навсякъде. Такава е приказна Прага – прилича на сън, от който не ви се иска да се будите, за да се върнете към реалния живот. Защото, съгласете се – когато живееш сред хармония и спокойствие, ти самият се превръщаш в по-добър и по-щастлив човек. В Прага малките красоти са навсякъде – в съхраненото минало; в поддържаните сгради и улици; в мириса на окосена трева в парка, където по поляните се излежават стотици хора; в правилата на едно общество, което с гордост се нарича европейско…

Можем само да затворим очи и да си пожелаем същата приказка и за нас. Някой ден – не на сън, а наяве.

 

 

 

 

 

Безвремието на едно родопско село…

Ето ме отново – I’m back to the reality! Връщам се в нормалния живот след седмица и нещо relax – мотах се, посрещах гости (мама) и ходих на гости (село Хасовица), боядисвах яйца и стоях половин час на опашка за козунаци,които дружно изядохме за три дни… Такива ми ти празнични и безделнически нещица ме вълнуваха през изминалата седмица. Избягах за малко от София, но когато се върнах, установих, че всъщност всичко си е постарому. Дните, дъждът, напрежението вътре в мен, както и натрапчивото усещане, че празниците са свършили и е време да свърша нещо полезно.

За четири дни бях в село Хасовица, което се намира до Смолян. Красивата природа, чистият въздух, тишината и… липсата на време го описват най-добре. Едно малко и отдалечено родопско село, където животът е съвсем различен – тих, спокоен, бавен, истински. Стига само за малко да се отдалечиш от столицата и осъзнаваш, че всичко извън нея е друг свят. Покрай пътуванията си винаги установявам, че селата в България се намират извън времето…И са прекрасни именно с това-със своето отдалечено безвремие. Тук нещата придобиват по-различен смисъл. Изведнъж виждаш нормалния си „градски“ живот като през криво огледало. Изглежда непознат и странно чужд, осеян с бръчки, които ти напомнят за проблемите, работата, стреса, парите, пропуснатите някъде мечти… В едно от многото красиви села на България тези притеснения се оказват смешни, ненужни, незначителни. Защото в села като Хасовица животът има много прости измерения. И те са верните, истински важните. Тук има време, спокойствие, чист въздух, шум на вятър, песен на птици, полъх на яркозелени листа

В българските села все още се пазят позабравени ценности като това да поздравиш съседа, да поговориш с новодошлия, да се събереш с приятели на обща маса, да поговориш ей-така, от душа… Тук все още помнят какво е да бъдеш човек. А може би хората неусетно се променят, идвайки си „на село“. Отпускат се, забравят проблемите и прегръщат свободата си, а така неусетно стават по-добри. Може би това е причината толкова много чужденци (предимно англичани) да купуват къщи в българските села. Сякаш навсякъде, във всяко село, което открия покрай работата си или просто така – за удоволствие, има поне по няколко английски семейства. Децата им тичат по поляните, докато родителите им се наслаждават на българската ракия, киселото мляко и…самотата. Да, в нашите села почти няма млади хора. А дори и да има, те идват само за уикенд-два, а после се връщат в града. Българите все още не искат да живеят в селата, докато други европейци, че и американци, търсят точно това – един така наречен „био-живот“, който всъщност представлява малко свобода и спокойствие в забързания,твърде динамичен и напрегнат свят.

Отдалечен от големия град, човек неусетно се връща към позабравенети си корени. Изпитва удоволствие да си направи градина и да се грижи за нея, да накладе огън в камината и да си направи скара на двора…

Обръща се към самия себе си, за да си каже: „Абе аз за какво се бъхтих толкоз години!“. Всъщност истинските важни неща в живота са семейството и щастието от това да построиш живота си така, че когато се обърнеш назад да виждаш повече радост, отколкото тъга. Както ми каза едно английско семейство от Манчестър, което избрало село Николово до Хасково за свой постоянен дом: „Цял живот работихме и накрая – нищо. Обръщаш се назад и разбираш, че са минали десет, двайсет, трийсет години… И какво ти остава всъщност? Нищо! Имаш само себе си.“ Тогава ми споделиха, че в България намерили спокойствие и наново усетили радост от живота. Отглеждаха кокошки, довършваха ремонта на къщата си и се учеха как да садят домати. Не зная дали наистина тук отново са щастливи. Но все си мисля, че един ден и аз ще избера да живея по този начин. Някъде далеч от София, а може би – дори от България. Въпреки че именно тук, в България, все още има непокътнати от времето места – с прекрасна природа, топли хора, спокойствие и огромни поляни с глухарчета, където децата ми да тичат на воля. През тези четири дни в родопското село Хасовица аз отново преоткрих неповторимото чувство на радост от малките неща – разходката в гората; вкусът на топлия, току-що опечен хляб; чистият въздух, който ме изпълваше с енергия; интересната книга, прочетена на открито.

Разбира се, засега не бих могла да живея някъде далеч от града. Все пак съм на 22 и не планирам да пиша мемоари пред камината в селската си къща 🙂 Но един ден…Кой знае 🙂 Жалко, че си нямам село. На тези, които имат къща някъде извън София, бих им пожелала само да я оценят 🙂 И да преоткрият истинския живот – онзи, който тече по вечните правила на времето. Някъде, където хората все още са свързани със земята, семейството и приятелите си.

П.С. Благодарностите са за Петко и Ани, Петър и Весела + тяхната малка Мони – за поканата, пътуването и веселбата!

Уикенд в Истанбул

Събуждам се от първите слънчеви лъчи, погалили ширналия се пред очите ми път. Някъде към шест сутринта е. Шофьорът тихичко слуша някаква чалга, докато пътниците един след друг се размърдват на седалките. Близо сме до Истанбул и аз нетърпеливо се взирам в сивата магистрала. Очаквам да го видя – градът на първото ми излизане в чужбина, моята първа и незабравима любов…Истанбул. Град, в който човек се влюбва от пръв поглед, но започва да обича едва след като го опознае. На мен ми предстои да го открия отново.

Доволна съм, че съм успяла да поспя, въпреки дългото пътуване, силното хъркане на някакъв типичен „балкански субект“, разположил се на седалката зад мен и нелюбезната стюардеса, която през цялото време караше мен и Иван да се чувстваме като натрапници, качили се на автобуса без билет. Като цяло и двамата останахме разочаровани от услугите на автокомпанията „Метро“ и дано в скоро време не ни се налага да пътуваме с техните автобуси! Пристигането ни в Истанбул бе истинско облекчение! Трябваше да стигнем до любимото ни място в новата част на града – кварталът Бейоглу, където се намира и прословутият площад „Таксим“. В Турция обаче е малко трудно за човек, който знае само английски…Там повечето хора, дори и младите, не владеят добре този универсален език, на който туристът винаги може да разчита 🙂 Добре, че се можем да се разбираме със знаци навсякъде по света…

Успяхме да се качим в някаква препълнена маршрутка за Таксим. И се започна… Такова лудо каране не съм виждала никъде другаде. Този шофьор не само външно приличаше на Дарт Вейдър, защото имаше малко обратна захапка, но и караше като луд! Ние седяхме най-отпред, а аз през цялото време се чувствах като пилот от Формула 1. Непрекъснато изпреварвахме други коли, а около нас всички караха сякаш се бяха наговорили да не спазват правилата…И така – 20-30 минути. Сигурно е голямо удоволствие за любителите на високата скорост, но за мен бе мъчение.

Първото нещо, което направихме, когато се добрахме до Бейоглу, бе да се настаним в познатия ни хотел „Силвия“. Намира се на една тиха уличка, перпендикулярна на централната Истикля. В квартала има изобилие от хотели и хостели, така че всеки може да избере най-доброто за себе си. Цените варират, но можете да си намерите хубаво място за преспиване до 30-40 евро на вечер. Все пак не забравяйте, че Истанбул не е място, където се спи 🙂

„Истикля“ също е улица, която не познава съня. Ако трябва да препоръчам едно място в Истанбул, което трябва задължително да посетите, то е „Истикля“. Сигурна съм, че има хора, които биха ме попитали: „Да бе, какво толкова може да има в една улица?“. Всъщност там има толкова много, че не мога да го опиша с няколко изречения.

Може би защото аз всъщност истински обичам улиците. Обичам ги повече от градовете. Навсякъде откривам по една любима улица, която сякаш живее свой, паралелен живот в рамките на града. Улиците притежават свойството да се променят, но и да остават непокътнати от времето. Уникални са в своята различност. За мен те винаги са били символ на живота. Онзи, космополитния, пред който не съществуват граници, различия или невъзможни неща. Улици като Истикля са пълни с хора по всяко време на деня или нощта, а когато се разхождаш по тях, чуваш музиката на живота от всеки ъгъл. Подобни улици притежават енергия, от която можеш да черпиш денонощно. Животът се случа, докато вървиш по тях. Не е необходимо никакво усилие, за да го усетиш как прониква във вените и в ума ти. Когато наблюдаваш една такава улица, разбираш с какво са различни хората, които имат привилегията да се разхождат всеки ден по нея. Те са освободени като дух, пълни с енергия, усмихнати, живи… Като деца на тази космополитност, отдавна са свикнали с очарованите погледи на туристите и весдесъщото им любопитство. Понякога ми се струва, че улиците ревниво пазят спомените си и имат свой таен, собствен живот. В Истанбул просто няма как да е иначе… В града на контрастите каноните на религията са се претопили във влиянието на Запада. Може би това е един от малкото градове, където можете да видите витрини с шоколадови великденски зайци и боядисани яйца, редом с джамиите и тайнствените молитви на ходжите, които огласят града привечер.

 

 Нашата първа закуска бе символична за мен. Няколко дни се тръшках на Иван за бюреци и банички, така че естествено той ме заведе в познатата ни закусвалня точно срещу „Галата сарай“. Тази „бюрекчийница“ се отличава с примамливо-вкусната визия на своите кулинарни произведения, изложени зад лъснати до блясък стъкла на витрината. Персоналът е изключително любезен и се дели на няколко подразделения: сервитьори, калфи, чираци и управител. Последният е един мил на външен вид човек, който отправя заповеди към останалите на много тих глас. Тук можете да видите най-различни хора – от турски юпита с костюми до майки с деца, туристи и младежи. Всички с охота отпиват от традиционния за страната чай и закусват със су-бюрек (буквално: „воден бюрек“, направен е от юфка и сирене, което обаче няма вкус на сирене, защото не е солено; плюсът е, че не е мазен и е някак неутрално приятен на вкус). Ние с Иван от лакомия си взехме и един обща „спанаки бюрек“ или нещо такова, за съжаление се състоеше само от спанак и кори. Въпреки това изборът в тази малка „бюреко-баничарница“ е голям! Можете да хапнете сладък бюрек (поръсен е с пудра захар) или добре познатия ни бюрек със сирене. Персоналът вече е разширил асортимента на предлаганите тестени вкусотии – има няколко вида дребни турски сладки и соленки, както и малки банички…

 

 Всъщност навсякъде по „Истикля“ ще ви предизвикват с подканващото „Буйрум“ („Моля“ или „Заповядайте“), на което по-добре отговаряйте избирателно. Ние винаги се ръководим от витрините и обикновено не грешим 🙂 Аз например вечерях в една страхотна и незабележителна на пръв поглед зьакусвалня по средата на „Истикля“, която си харесах от пръв витринен поглед 🙂 Тъй като изобилието от храна е просто неописуемо, е добре човек да се спре или на нещо познато, или на нещо наистина привлекателно. В този случай аз не сгреших. Хапнах задушени, леко лютиви гъби, както и пилешко филе с някакъв непознат за мен бял сос (на вкус бе като кашата на баба, която толкова обичах като малка). Истанбул наистина е царството на храната. Ако сте решили да качите няколко кила, моля, заповядайте в рая на манджите 🙂 Този град със сигурност няма да ви остави равнодушни! Отвсякъде се носят примамливи и апетитни миризми, явно хубавата храна е едно от важните неща за турците 🙂 Любителите на сладкиши също няма да останат разочаровани. Цялото изобилие на източните изкушения ви очаква в Истанбул! Не мога да препоръчам нито един типичен турски сладкиш, просто защото не ги обичам. Но изглеждат неустоимо на витрините, нали 🙂

Задължително се разходете край моста на Златния рог. Навярно неслучайно го наричат така…Когато застанете там преди залез слънце, всичко наоколо ви се струва различно – обагрено е в златисто. Въпреки неприятната миризма на застояла отпадъчна вода и виковете на рибарите, които сякаш денонощно ловят златната рибка, скупчени един до друг на моста, можете да се насладите на гледката и красотата на Босфора привечер. Тогава слънцето залязва над Истанбул, а повърхността на водата и малките нагънати вълни изглеждат като изтъкани от златна коприна.

 

Под моста има чудесни автентични заведения (като например „Dersaadet“), където ще ви предложат турска музика наживо, табла, наргиле, бира „Ефес“ и гледка към морето. На това му казвам „перфектна комбинация“ 🙂 Удоволствието е пълно – заради вкуса на ароматния тютюн и топлината на въглените, които поддържат пламъка в наргилето; както и заради тръпчивия вкус на турската бира и тъгата на музиката, която сякаш звучи като една песен. Мелодия и думи, които не разбирам, но възприемам като история за любов, ревност, раздяла и самота. Турската музика носи в себе си някаква отчаяна страст, контрастна като самия живот.

 Едно от нещата, които аз не бях преживяла при предишното ни пътуване до този невероятен град, бе разходката с кораб по Босфора. Качихме се на ферибот, който бе побрал „цялото европейско-американско туристическо войнство“! Докато се разхождате покрай пристанището, със сигурност ще получите поне десетина оферти за този прословут тур по Босфора. Ние се качихме случайно и останахме доволни, въпреки че платихме по 20 турски лири на човек (тоест – по 20 лева). Продължителността на разходката бе час и половина – време, напълно достатъчно, за да се насладите на морето пред очите и на вятъра в косите :), но най-вече на прекрасната гледка първо към европейската, а после и към азиатската част на града. По-живописна определено е европейската страна, но пък на брега на азиатската има невероятни вили с лични паркове, басейни и яхти – „бели спретнати къщурки с по две яхтички отпред“ 🙂 Иван доволно направи сума ти снимки на корабите по Босфора, където движението ежедневно е доста натоварено.

 След разходката и освежаващия морски вятър, хапнахме по един „балък екмек“ на пристанището, подлъгани както от глада и аромата на печена риба, така и от купищата туристи, примесени с турци, които доволно ядяха тези своеобразни сандвичи за по 3 лири. Всъщност се оказахме истински „балъци“, защото не успяхме да се нахраним с парчето бял хляб и малко риба, така че се насочихме към дюнерите около централния площад „Таксим“. Тук се намира и паметникът на Ататюрк, чийто лик може да видите навсякъде в Истанбул, а предполагам, че и в цяла Турция. Аз лично съм впечатлена от историята на живота му и от това, което е направил за страната си – истинска културна революция на фона на строгите религиозни забрани, които дори днес са видими в Турция. По-старото поколение сякаш живее в друг свят – свят на религията, спокойствието и вечния ред на нещата. От друга страна младите хора тук изглеждат съвсем различно. Съчетали са традициите на Изтока с влиянието на Запада и изглеждат някак разделени между несъвместимите на пръв поглед различия (например момичета със забрадки, дълги черни поли и кецове „Converse“).

И ето – от площад „Таксим“ отново бавно се спускаме надолу по „Истикля“, към новата европейска част на града. Търсим подходящо заведение, където да пийнем по нещо и да послушаме музика. Влизаме в различни барове, но все не успяваме да си харесаме атмосфера като за нашето съботно-нетуристическо настроение. Някъде към средата на дългата централна улица, чиито разклонения крият улички с множество бистра, кафенета, клубове и дискотеки, най-накрая откриваме „нашето място“ – кафе „Turco“ на „Saka salim sokak“. Привидно е скрито от тълпите туристи, които са превзели „Истикля“, и се намира в малка, тъмна уличка. Това, което ни привлича, е музиката, която гърми от тонколоните, изнесени навън. На масичките пред заведението са насядали компании от млади хора, които пляскат въодушевено и припяват на музиканта с китара в ръце. А той има красив в дълбочината си глас. Пее тъжна песен на турски. Поне звучи така, и слушайки го, не ти се иска нищо друго, освен да поседнеш за малко…да послушаш…да помислиш за живота си и за щастието си, тук, в Истанбул.

Влизаме в задименото заведение, където няколко двойки се наслаждават на първите си мигове обич. Личи им – изглеждат някак притеснени, докато си говорят на уше, докосват леко пръстите си или се прегръщат неловко. С Иван решаваме, че тук често идват млади двойки, които сякаш са избягали от вкъщи, за да се порадват на няколко часа заедно. Едни пият вино и пушат цигара след цигара; други играят на табла, докато споделят две чаши с традиционен турски чай; трети просто набързо отпиват от коктейлите си с цвят на лято. Ние си поръчваме две бири, докато изучаваме обстановката покрай нас. Стените са украсени с плакати от филми и със снимки, чиито главни герои са двама мъже. Вероятно са собственикът на заведението и синът му, който ще видим следващата вечер да пее наживо. Засега обаче слушаме изпълнението на незнайния певец с китара в ръце, който сякаш върши чудеса с гласа си. Питам се защо ли не свири в някоя група, но може би всички музиканти започват така – по кръчмите и заведенията. Бирата не ми върви, защото тази музика ме кара за малко да откъсна от реалността. Пътувам в съзнанието си, затова с Иван повече мълчим. Когато си тръгваме, и двамата знаем, че пак ще дойдем. Съвсем скоро. Защо не утре?

Следващият ден започва със скромна закуска в хотела и задължителното за мен кафе. Денят бе мрачен, а ние не бяхме решили какво точно да правим, така че просто безцелно се шляехме по улиците. Пропуснах да отбележа, че разстоянията в Истанбул съвсем не са малки, така че най-добре си вземете ниски и удобни обувки! Това не е препоръка, а правило. После ще разберете защо… В лежерното си неделно мотаене успяхме да разгледаме познатия ни Пазар на подправките, където можете да позяпате, поснимате и евентуално – да устоите на ненужни изкушения като фурми, бадеми, туршии, подправки, локуми, шалвари, фереджета и турски чехли…Ох, не бих могла да изброя всички нужни и ненужни неща, които турците успяват да продават! На пазарите в Истанбул човек може да се измори не само от ходене и пазаруване, но и от гледане. Затова пък е колоритно безплатно изживяване 🙂 Може и да излезе съвсем безплатно, ако се втурнете да купувате подаръци на близки и познати, но все пак е добре да отметнете тази задължителна част в деня преди заминаването си. На закрития пазар „Капълъ чарши“ също можете да се сдобиете с какво ли не – от килим и фенер до джезве, чай, наргиле, подправки, злато и… Има още много, много неща, които ще откриете за себе си по турските пазари.

Изненада за мен бе и обиколката на Ортакьой (наречен е Средното село). Смята се, че тази част на Истанбул се казва така, защото е разположена по средата на европейската част на Босфора. Този район се намира до Босфорския мост и е нещо като място за забавления – освен прекрасна гледка към морето, там има и множество заведения, музика, сергии с украшения и дрънкулки като по българското Черноморие. Друга прилика са и тълпите от разхождащи се хора. Стигането до това иначе чудесно място обаче никак не е лесно за туристи, които не познават града. Ние с Иван вървяхме толкова дълго, че накрая вече не исках да виждам никакъв Ортакьой! Уж тръгнахме от района „Бешикташ“ и двореца „Долмабахче“, защото ни бяха казали, че е „near“. Какво ти „near“, беше си „far away“, но явно на жителите на Истанбул това не им прави никакво впечатление. Ориентирахме се лесно заради множеството  хора, които вървяха пред нас в същата посока и бе ясно, че няма къде другаде да отиват. Е, стигнахме – за около 60 минути.

На брега на морето седнахме да изпием по бира и да поиграем табла, докато пушим наргиле с аромат на ябълка. Бе прекрасно – мигове на пълен релакс, в които се наслаждаваш на полъха на морския вятър, дъхавата топлина на наргилето, и спокойствието на света, който виждаш около себе си. Привечер гласовете на ходжите озвучиха шума на тълпата, но молитвата потъна в смеховете и виковете на хората, за които тук нощта едва започваше.

 

В Ортакьой можете да хапнете пълнени картофи, защото имат славата да са най-добрите в града. Обичайна гледка тук са насядали по пейките млади хора, които пият бира и вечерят с пълен с най-различни салати печен картоф. За десерт пък можете да се поглезите с гофрета, палачинка или сладолед. Вечер става хладно заради близостта на морето, така че е добре да имате връхна дреха. До Таксим можете да се върнете с такси или с някой от автобусите, които минават през района. Билетите се купуват от шофьора (ако е в настроение, можете да минете и гратис).

Вечерта ни завърши с чаша вино, бира и музика в станалото „любимо“ заведение – „Turco“, а след това, разбира се, че с разходка по Истикля 🙂 Отново шумна, отново цветна, отново будна до зори, отново вълнуваща, отново непозната, различна, изненадваща… Всяко място тук е откритие, така че единственият ми съвет е – погледнете на Истанбул през своите очи! Само така ще видите истинската му красота…

Горещо препоръчвам и заведенията в района на „Софиали сокак“ в Бейоглу. Тук се събират арт-средите на града – можете да видите всякакви хора, които пият бира или вино по всяко време на денонощието, играят табла или домино, пушат, говорят шумно или просто се радват на свободата в този малко по-различен Истанбул. В европейската част наистина ще се насладите на една неповторима смес от традициите, удоволствията и изненадите на Изтока и Запада, намерили своята обща пресечна точка. За мен тя е само една – „Истикля“.

Открийте своето място във вечния Истанбул и свободно се потопете в атмосферата на този град. Посетете Синята джамия, пазарите, клубовете в Бейоглу, дворците „Топкапъ“ и „Долмабахче“…Ще се почувствате изгубени на границата между два свята, но едва ли ще ви се връща назад…