Tag Archives: среща

Запознай се с нашите

Всичко започва с избирането на най-трудния подарък. Онзи, който купувам за майка ти. Предварителният списък с възможни подаръци колабира веднага след като се гмурвам в лудата празнична надпревара, наречена „шопинг“. Коледен Армагедон. Хората са полудели в консуматорски пристъп на временно умопомрачение. Пазаруват с настървението на изгладнели хиени, които разкъсват поредната си жертва. Изглежда че в предпразничния шопинг побеждава най-силният, или поне този, който умее да решава по- бързо от останалите.

Само че аз не съм от решителните. А и по нрав никак не приличам на хищник. Така че съвсем естествено губя една по една всички опорни точки от списъка  и минавам към свободна програма. Все ще открия нещо, казвам си, докато се чудя на кого му е притрябвал крем с ябълка, канела и екстракт от грозде. С тези съставки би се получило чудесно греяно вино, но не и „дар от природата за вашата кожа“. Всъщност вече съм сигурна, че накрая ще купя нещо точно толкова ненужно, колкото „вкусния“ крем за 68 лева. Затова продължавам да избирам сред всички тези  мазила, лакове, гримове, маски и подхранващи лосиони и след по-малко от половин час вече съм напълно изгубена в Меката на козметичната индустрия. Обикновено съм инцидентен купувач, за когото пазаруването преминава в три логични стъпки: влизам-харесвам-купувам. Но днес търся нещо специално.За пръв път ще подарявам подарък на майка ти.

Кога стигнахме до това ниво? Хоп, троп – и ето че запознаваме родителите си. Усещането е странно. Уж и за двама ни не е чак толкова важно, но се налага да се успокояваме взаимно с думите: „Е, няма начин да не се харесат!“  И все пак – някъде там, между премълчаното и казаното, стои онова въпросително, подвеждащо и хлъзгаво“ ако“? Ами ако все пак не се харесат, тогава какво? Кое ще е следващото ниво?

Денят преди Коледа – идва със запознаването на майките ни. Подобно на нас, и те преминават от едно ниво към друго. Започват от първия за всяка игра етап, наречен опознаване. Изучават се внимателно, но всички външни показатели сочат, че се харесват. Въздъхвам на ум, но ми олеква едва, когато започват някакъв безсмилен, но толкова спасителен за мен разговор. Предлагам да си разменят подаръците. Боже, сякаш съм в детската градина, но този път аз съм изнервеният родител, който трябва да запознае две стеснителни деца и да ги превърне в „другарчета“. Докато си разменят подаръците, приличат на  притеснени хлапета. Бегли усмивки и купища излишни думи. И аз се включвам в пороя от благодарности, а после гордо връчвам двата пакета с ненужна козметика, която и двете майки навярно вече имат. Те обаче видимо се радват. Доволни са, защото могат да си поговорят. Всъщност това правят през следващите 10 часа. Говорят ли, говорят, както обичат да правят всички жени. Първото ниво на разговор сме аз и ти – децата. Майките ни разказват всички онези добре познати стари истории, които и двамата с теб сме чували толкова пъти: колко послушен си бил като малък и как аз започнах да танцувам балет… Истории от потънали в прах семейни албуми, които се вадят отново само покрай празниците. И ние поддържаме традицията, търпеливо изслушвайки всяка тема, която те засягат. Минаваме през рецептите за руски пелмени и български пълнени чушки, за да стигнем до темата за любимите музика и филми. Майките ни несигурно налучкват малките стъпки една към друга. За момент си разменяме ролите – децата се превръщат в родители, а родителите – в деца. С теб цял ден се въртим в кухнята, докато те седят на дивана и се радват на нищо-не-правенето. Превръщаме кухнята в бойно поле, докато варим, белим, режем и подсмърчаме от коварния лук… Като по чудо обаче дружно успяваме да приготвим мамините манджибез да нанесем сериозни поражения на кухнята и на самите себе си. Майките са доволни – стигнали са до фазата приятелство. Разменят телефони, прегръдки и обещания за нови срещи. Ето че им подарихме най-хубавия подарък – един ден спокойствие. Затова те вече са на следващото ниво: след рецептите за кулинарните шедьоври, идва ред на откровените признания. След сълзите – шеги, а след шегите – време за поредното „Наздраве!“.

Да, с теб минахме успешно и това ниво.  Запознахме нашите. Нямаше жертви, скандали и цупене. Напротив – майките станаха приятелки. Поне засега.

 

 

Advertisements

Пеперудeна история

„Пеперудите в корема ми са моята любов към теб,

няма къде да се скрия от нея.

Пеперудите в ума ми умират след любовта към теб,

 ако така е трябвало да се случи „

Секундата, която съм чакала толкова дълго. Минава без време. Срещам погледа ти, а не зная какво да кажа.Отново те губя, преди да съм си спечелила дори този миг, в който искам да ти споделя толкова много неща. Изживявала съм този сценарий месеци след раздялата ни. Представяла съм си точно как ще те срещна и какво ще ти кажа. Може би ще те спра с думите: „Здравей, как си?“. А после ще си поговорим за обикновени неща – завърши ли, къде работиш, как живееш, с кого? Въпросителните са толкова много, а и двамата все още не знаем отговорите. В какво сгреши, в какво сгреших. Е, няма значение –  нищо от сънищата ми не се случва в студения декемврийски ден. Умът ми се сплита на панделка от прехвърчащи пеперуди. Блъскат се като полудели в наносекундите на нашата случайна среща. Така и не намирам какво да ти кажа. Но когато очите ми срещат твоите, времето покрай мен застива в кадри: виждам те като в сън, уж си до мен, а ни делят години, преди да съм те видяла вече знам, че това можеш да бъдеш само ти. Поглъщам спомена за теб с поглед – плъзга се покрай теб, от кецовете до якето и ръцете ти. Говориш по телефона и се усмихваш, но не на мен. Не си се променил. Питам се дали ще ме познаеш. Ще срещнеш ли очите ми? Пеперудите все още са тук – но не в корема, а в ума ми. Вече не съм влюбена в теб. Отдавна обичам друг, както никога не съм обичала теб. А може би всяка последна любов е микс от най-доброто, което си искал да вземеш от предишната. Ето ги отново, пърхащите пеперуди на спомена, феите на моята слабост, пакостниците на моя ум…

И най-дългата секунда, в която решаваш да ме погледнеш. Застиваш на място с телефона в ръка. Просто стоиш, и аз стоя, а светът безразлично си върви около нас. Виждам как отново минавам през теб, сега връзката ни изглежда като филмова лента, която искаме да превъртим на бърз ход, преди да я изтрием завинаги. Поздравяваш ме с поглед, но не казваш нищо. Разпознавам се в едно леко присвиване на кафявите ти очи с дълги като на момиче мигли. Обичах да ги целувам всяка сутрин, преди да се събудиш, а ти така и не разбра. Затова осъзнавам, че  няма връщане назад. И моето неизречено „Здравей“ отлита заедно с коварните пеперуди. Дори не се спирам. Обръщам глава и също намирам спасение в телефона. Трескаво набирам нечий номер – оказва се колежката ми Петя. „О, здрасти, ами аз такова…ще ми кажеш ли кой учебник да си купя за изпита в понеделник? „

Наносекундите на тази наша случайна среща – приличат на палавници пеперуди, едно махване с крилата и са отлетели. Ще се престорим, че не сме ги видели. Вече не се познаваме. Връзката ни не се е случвала. Никога. Само че в онзи кратък момент мога да прочета в очите ти цялата ни история. Знам, че е там. Обичта, която сме имали. И тъпата болка от нейната загуба.

Бягам,  но в обратна посока. Не се опитваш да ме спреш. Продължаваш да говориш по телефона, чувам гласа ти зад гърба си. Знам, разбирам. Вече няма какво да си кажем, но може би сме си простили. Не един на друг, а на самите себе си.

От бързане да те забравя изкълчвам сърцето си – тичам към спасението на твоето отсъствие на високите си токчета и се спъвам в тълпата от хора на трамвайната спирка. Колко от тях бягат от себе си?

А докато все повече се отдалечавам от тях, от теб, пеперудите в ума ми се превръщат в обикновени гъсеници с откъснати крила.