Един позабравен опит за разказ. История, която бе написана сякаш за Надето. Някога с нея бяхме близки приятелки. Вече не сме, но думите остават. И понякога ни се иска да си ги припомним отново. Добавям и страхотната песен на Lamb (разделих се с тях след като завърших Английската и нямаше как да пренеса всичките си дискове в общежитието в София). Мисля че тази песен чудесно описва текста, затова мястото й днес е тук.

sms: „4akai me na leti6teto vyv vtornik, 11 4asa. Vry6tam se v Bg za sedmica. Obi4am te.“

Последните капки кока-кола се стичат по гъвкавата извивка на тялото й, като спускане по планински склон, непознато, предизвикващо, близко, и далечно, недостижимо. Приличат на ледени снежинки с цвят на прегоряла захар. Заобикалят нежно единствената бенка, точно там, където се събира разтопената снежна маса, за да се превърне в глетчър от кофеиново-сладко и страстно желание. Устните му проследяват тънките струйки, галят матовата кожа, рисуват свой собствен маршрут от събиращи и разделящи се посоки.

Смехът й е неканен гост в полумрака на стаята. Прозвучава и отлита като сапунено балонче, подгонено от вятъра. Не е ли тя едно мехурче от кикот, по детски волно и жестоко, в началото преливащо от цветове, които постепенно избледняват? Като спомените – за първата им среща, за часовете, прекарани заедно, за избледнелите мечти, за променените планове… Няколко секунди и мехурчето изчезва, оставило след себе си аромат на сапун, невинност и детски смях.

Яна оставя празната бутилка от кока-кола на пода до леглото.

– „Американската мечта“ вече не е между нас. – казва толкова тихо, че думите се стопяват между шума на зимно-белите чаршафи.

***

Отново стои на терминала, докато часовникът му отчита оставащите минути. Пътуването е изкачване. Иска му се по-скоро да стигне върха,  да не падне, да успее да се задържи, както винаги, когато е сам, горе, в планината.

Откъде се взеха тези роднини? Ето ги най-близките- мама, татко, Яна, но каква е тази групичка досадни лешояди – чичовци, стринки, братовчеди?

– Да се пазиш там, в Америка-та! – загрижено подвиква една от лелите, загърната в собственоръчно изплетен розов шал. Братовчедка на баща му? А-а, да, леля Гинче, която му носеше плетени чорапи и шалове – заемаха цял кашон в килера.

Усети глождеща мъка, която се прояви под формата на силна болка в корема. Преряза го изведнъж, докато гледаше как майка му тайно избърсва очите си с малка бяла кърпичка, а после го заговаря – варианти от чувства се блъскват в разпокъсаните й думи. Иска му се да я прегърне, но вместо това мълчаливо поема от ръцете на баща си големия сак. Пълен е с багаж – сякаш заминава за цял живот. Предателска мисъл. Ще се върне, нали ще се върне – стресна го силната прегръдка на Яна. Неговият ангел. Дали ще бъде винаги до него?

– Ще ми липсваш! Пиши ми! И аз ще ти отговоря, ще те чакам, колкото и дълго да бъде изкачването ти, аз ще те чакам, ще те чакам, тук – сълзите в очите й ги правят толкова сини, по-сини от лятното небе. Уханието на косите й, нещо като праскова или кайсия. Мила, наивна Яна, та нима спускането в планината трае цели две години? Сноубордът винаги те връща в града, обратно при калните улици и претъпканите спирки. Сноубордът е добър приятел, всъщност най-добрият. Самолетният билет за САЩ е коварно парче хартия – еднопосочен, подкупващ те, бегъл познат.

***

И потъна, потъна в „Америка-та“. Потопи се в неоновите светлини, винаги живи и ярки, огледа се във витрините и в прозрачната пустота на небостъргачите, вдиша ритъма, усети движението и промяната на големия град, промяна в него самия. The Big Apple. Ябълката на раздялата. Новата Троя, потънала в електричество, в богатство и бедност, сладка и отровна, примамлива и така подкупващо свободна.

Волен се занимава с фотография. Все още се учи – да разпознава лица, да търси идеи, да открива илюзии, мечти, „американски прелести“. Погледнат през фотообектива, светът изглежда някак странно лесен. Отпечатан е в кадрите и всяка вечер, докато ги проявява, Волен знае, че няма да се върне назад. Там е споменът за уханието на праскова (или може би кайсия?), там е Яна, но тя вече не е част от неговия негативо-снимков свят.

***

Докато тя живееше в своя…

Две момичета танцуват върху сепаретата в „столичен клуб“. Едната е нисичка блондинка с яркосини очи, а другата – тъмнокоса красавица с изкуствен бюст и тен от солариум. Излъчва увереност, която се смесва с тежкия й парфюм и полепналия по потната кожа цигарен дим. Казва се Далия, но това е само „артистичен псевдоним“. Плътните й устни, обилно намазани с течно червило, се разтягат в подигравателна усмивка.

– Все още ли го чакаш?

Яна се смее вместо отговор, оглежда се и събира възхитени погледи в букет от изсъхнали спомени. Непривично. Собственият й смях я плаши. Сякаш се присмива над самата себе си.

Чуждите, пищни устни леко докосват хладните устни на Яна, езиците им са малки разгневени дракони, които се сплитат в ожесточена битка. Нечии ръце опипват телата им, а музиката се разлива като скъпо уиски в чаша с леденостудена кола-кола.

Само парещо усещане от погнуса. Яна и друг в изкуствена пантонима върху чаршафи от сатен. Лежат, докато непознатият по навик пали цигара. Неизречени думи. Замлъкнал телефон. Нито едно писмо, нито една картичка от Волен. На пресекулки се опитва да си поеме въздух за истината:

– Приятелят ми е в САЩ.

– К’во каза? – издишва дима, докато се взира с празно любопитство в лицето й – Хубавичка си.

Думите идват неочаквано и я замерят с безразличие.

– А, то и аз си имам приятелка. Ама на кой му пука?

– От седем месеца е там – дни, нощи, векове… – продължава тихо Яна.

– Всички сме пътници – обръща се към нея мъжът. – Малки точки върху картата на света. Сещаш се, а? – притиска тялото й толкова силно, като че ли иска да я задуши, да изпие всяка капка от нея. Бръснатата му глава прилича на купол, от който можеш да се спуснеш и да помахаш на света.

***

И отново, отново вижда слънцето. Яна все още не е отворила очите си. Тя навярно сънува, защото изглежда спокойна и чиста. Телата им са слети, но Волен е буден. Мисли за нея, докато гали косата й – светлоруса, ухаеща на праскови. Този път е сигурен. Че е тя. Яна, която все пак дойде на летището, развълнувана, закъсняла, негова, усмихната, топла, нова, прекрасна… Оттогава мина една седмица. И ето – изчаква, за да й съобщи, че утре заминава. Яна обаче знае, тя винаги се досеща за подробностите.

– Ела с мен в Ню Йорк – шепне в ухото й. – Ще живеем заедно в уютна къща с градина отпред. Ще имаме деца. Можем да посадим домати в задния двор. Знаеш ли, мила, там зеленчуците имат отвратителен, празен вкус. (Както и животът ми между снимките и апартаментът на последния етаж). Липсваш ми.

Не е ли липсата необратимост?

Волен усеща как Яна бавно изплува от съня си, опитвайки се да задържи последните думи върху тънката повърхност на реалността. Гласът й е капсулирана пауза, отсъствие, запазено в последната доза липса:

– Бременна съм…От друг.

Капките кола са оставили кафеникаво-ръждиви петна по белите чаршафи.

 

П.С. Текстът ми е публикуван за пръв път в bpm.cult.bg, но тук съм направила някои „леки промени“. Мисля че в този си вид е по-добре, затова го препечатах и в блога си.